Пиер Рей - Аут

През това време нови попълнения с дълги и остри зъби се промъкваха непрекъснато в САЩ. Всяка година под патронажа на Коза Ностра стотици сицилийци влизаха нелегално в САЩ през Канадската „пътека“. Те пристигаха като туристи, с редовен паспорт — той струваше по-малко от три хиляди долара на бъдещите им покровители — правеха своя дебют като прости изпълнители. Ако се покажеха на висота, достатъчно жестоки, презиращи опасността, те дълго не оставаха в низините. Както техните сънародници, тръгнали от Европа без един долар в джоба, те мечтаеха да достигнат върховете и да контролират икономиката на страната със старите изпитани методи: подкупи, шантажи, убийства, изнудване и контрол над синдикатите. Това, че по-голямата част от техните „капи“ бяха завършили живота си трагично, не им правеше впечатление. Смърт с надупчване от куршуми можеше да се случи на другите, не на тях.

Макар че освен Вито Дженовезе, Гаетано Галиано и Томас Лучезе, починали от естествена смърт в затвора или другаде, всички други бяха загинали от насилствена смърт. Лъки Лучано — отровен, Алберт Анастазия — застрелян, Томас Еболи — убит, както и техните предшественици, Тони Ломбардо, Стив Фериньо, Алфред Минео, Салваторе Маранцано, Гаетано Рейна, Джо Айело, Филип Мангано, Джоузеф Пинцело. Днес фамилиите Волпоне и Габелоти бяха на върха. За колко време? Ако Махони откриеше доказателства, че посещението на Волпоне в Швейцария е свързано с нелегално пренасяне на капитали, сицилиецът щеше да прекара остатъка от живота си в затвора по същото обвинение както Ал Капоне.

Освен ако между двете фамилии не избухнеше война. Освен ако той не беше замесен в смъртта на Дейв Каванаут… Освен ако не допусне някаква грешка… Освен ако… По дяволите! Той излезе от сградата. Махони го видя да побутва към автомобила си някаква негърка, която беше с една глава по-висока от него. Откъде ли се беше появила? В същия момент огромният му телохранител се отдръпваше, за да направи път на млада руса жена с уплашено лице, която беше държана под ръка от някакъв млад як мъж, латински тип. Телохранителят побутна към задната седалка на елегантната П9 някакъв невзрачен тип. В главата на Махони зазвъняха алармени звънци: този тип му беше познат! Откъде? Как? Кой? Пред очите му минаваха различни лица, а в ушите му звъняха разни имена.

Здравенякът седна зад волана на П9 — физиономията му беше като на сутеньор — русата до него, телохранителят отзад с хилавия. Автомобилът потегли бавно, последван от фиата на Волпоне.

Махони натисна стартера и в мозъка му се появи отговорът на въпроса, който го тормозеше: хилавият мъж беше Мортимър О’Брайън, един от най-известните финансови адвокати в САЩ!

Невероятно! Огромните сини мухи, въртящи се из бараката, кацаха дори на върха на писалката! Без да се смята потта, която струеше на водопади по лицето му и падаше върху измачкания лист хартия. Независимо от горещината, достигаща до 45 градуса по Целзий, проливните дъждове, падащи по десет пъти на ден, и отвратителната храна Хулио Алмейда се беше привързал към Ботсуана.

Рудникът беше на двадесетина километра от Шукуду. По-голямата част от работниците бяха негри. Всяка вечер след воя на сирената всички мъже бяха претърсвани щателно от подозрителни, надменни и огромни пазачи. Преди три месеца, когато пристигна, Хулио беше толкова разочарован, че щеше за малко да потегли обратно за Швейцария. Любопитството, примамливата заплата, която му беше предложена, премиите за опасен труд, които щедро се раздаваха отначало, бяха изиграли своята роля. В тази страна имаше нещо примитивно, водно синьото небе и червената кал бяха част от пейзажа. После мъжкото общество и камионът, докарващ всяка седмица кохорта черни проститутки, използващи за работно място сламата около лагера, който, смеейки се, миньорите бяха нарекли „Край на скуката…“. Видяна отстрани, тази картина изглеждаше отчайваща за неосведомения човек… Но това, което Хулио беше приел като освобождение, се беше превърнало в катастрофа. Как да съобщи новината на Мануела?

Той смачка една муха върху шията си и надписа плика:

„Госпожица Мануела Родригес

при госпожица Ренате Клопе

Белеривщрасе

Цюрих, Швейцария“

После, забравяйки горещината, мухите и потта, се унесе…

„Моя Мануела,

Новината е лоша и не знам как да ти я съобщя. Една неприятна новина, която може би ще те зарадва. Плъзнали са слухове. Изглежда, че ще затворят рудника, защото не носи достатъчно печалба. Казват, че има други диамантени жили, но е опасно за експлоатация. Не могат да гарантират безопасността на хората. За три месеца има вече шестима мъртъвци. Вярно е, че са негри, но какво да се прави, като никой не се оплаква. В Европа не мога да спечеля и половината от това, което плащат тук. Признавам, че сбърках, като дойдох, мисля да се върна в Цюрих дори да не съм събрал пари за нашия магазин. Но засега ще почакам да видя какво ще стане. Благодари на господарката си за роклите, които ти е подарила. Още ли са заедно с г-н Курт? Утре ще ти пиша пак. Целувам те, моя малка обожавана женичке!“