Пиер Рей - Аут

Една моментна разсеяност беше причина той отново да изгуби следите им. Когато беше видял всички клиенти да се качват на първия етаж, Рико Гато не се сдържа и ги последва. С изненада той позна русия мъж, когото беше забелязал преди няколко часа на летището. Любопитно съвпадение… Без да се опитва да вади заключения, той се качи в стаята си, за да уведоми Еторе Габелоти за случилото се. След като се боричка десетина минути с телефона, без да успее да се свърже, Рико се върна във фоайето, за да не изтърве Итало. От една кабина, гледаща към входа на хотела, той последователно позвъни в апартамента на Белинцона и Волпоне. Безуспешно. Рико Гато реши, че те са се измъкнали под носа му. Единственото сигурно сведение, с което разполагаше досега, беше посещението на Волпоне в моргата.

Разочарован, Рико се върна в стаята си, седна до прозореца, за да дебне завръщането им, пушейки цигара след цигара и прелиствайки разсеяно настолната си книга, Стария завет. Откъде беше изникнал този дяволски автомобил пред моргата, препречвайки му пътя?

Три четвърти час по-късно беше видял Волпоне, последван от Белинцона, да се появява в хотела.

Според него мисията, с която беше натоварен, беше под възможностите му. За него беше огромно удоволствие да преследва хората, за които знаеше, че рано или късно ще трябва да ликвидира. А тук… За да упражни мисълта си, още от сутринта измисляше различни начини за ликвидирането на Волпоне, надявайки се тайно, че Габелоти скоро ще му покаже зелена светлина.

Професионалната съвест у него заговори и той напусна позицията си до прозореца, за да позвъни по телефона. Щеше да предупреди Габелоти, че Итало Волпоне е посетил цюрихската морга. Не беше нужно да съобщава, че на два пъти е загубил следите му. Ключът от стаята му беше на таблото и рано или късно Волпоне щеше да се върне. Да се спестят една-две подробности не значи да се лъже. Деветата заповед гласеше: „Не лъжесвидетелствай!“. Естествено, съществуваше и шестата: „Не убивай!“.

Това беше единствената Божия заповед, с която Рико не беше в хармония. Докато телефонистката съобщаваше, че му е даден Ню Йорк, той реши, че в някой от следващите дни ще се изповяда пред свещеник.

Едва вратата на стаята се беше затворила след него, и Патрик Махони чу телефона да звъни. Сигурно го бяха свързали с Ню Йорк. За момент той се подвоуми: дали да предупреди шефа си за смъртта на Каванаут, като рискува да изтърве Волпоне, или да се залепи за него, за да го унищожи по-лесно? Преди да има време да си отговори, Патрик вече се спускаше по стълбите. Когато пусна двигателя на колата си, пред него се виждаше фиатът на Итало.

На различните кръстовища шофьорът сякаш се двоумеше коя посока да избере. Накрая колата спря на Университатщрасе, зад металносива, съвсем нова „Бюти гоуст П9“.

Сградата имаше четири етажа. Итало и телохранителят му в черно скочиха от колата и се вмъкнаха във входа. Махони успя да паркира двадесетина метра по-далеч, между две камионетки.

Той запали цигара, но ужасното лице на Дейв го преследваше. Нищо не доказваше, че Волпоне или телохранителят му са виновни за това падане. Тоест нищо не го доказваше логично. Но Махони беше готов да заложи дясната си ръка, че те бяха замесени.

Той си спомни усмихнатата физиономия на Дейв в бюрото на Къркпатрик: „Цюрих, представяш ли си! Приятна почивка!“. Махони горчиво си помисли, че тази сцена се беше разиграла на друг континент само преди двадесетина часа. Къркпатрик им беше поверил една на пръв поглед обикновена мисия: да разберат защо Дженко Волпоне е бил в Цюрих, как е успял да загуби крака си — ако се допусне, че това е неговият крак — и да проследят брат му, без да се намесват, преди да са получили нови инструкции.

От доста дълго време ФБР и американските данъчни власти даваха мило и драго, за да разберат по какъв начин огромните капитали на Синдиката, идващи от най-различни дейности, се изпаряват от САЩ. Колкото менгемето се стягаше, бандите бяха принудени да подкупват все повече и по-скъпо хиляди анонимни посредници — служещи в полицията, политически личности, адвокати и съучастници — разпръснати по шестте континента. Но машината, подхранвана от огромни количества „свежи“ пари, се въртеше без спиране и засечки — никой не проговаряше. Синдикатът плащаше огромни суми, без да мигне, когато и най-дребният „пънк“ се окажеше в затруднено положение дори заради някакъв дребен претекст, постигайки незабавното му освобождение. Адвокатите, криещи се зад професионалната тайна, внасяха гаранцията в брой, без никой да може да ги разпитва относно произхода на тези суми.