Пиер Рей - Аут

Когато огромният Белинцона и Итало се вмъкнаха в такси, ситуацията беше следната: Дейв Каванаут беше зад гърба на Итало Волпоне под насмешливия поглед на Рико Гато. Той самият беше в полезрението на Фолко Мори, който се движеше рамо до рамо с Патрик Махони, без никой от тях да се досеща, че престоят им в Цюрих има една и съща цел.

— В моргата — подхвърли Итало на шофьора.

Едно здание, което в близките дни щеше да стане посещавано повече от градския музей.

Ландо мереше с крачки Щампфенбахщрасе, без да изпуска от очи входа на Трейд Цюрих Банк. На два пъти беше минал пред все още затвореното за клиенти учреждение, задържайки се на витрината на магазина за подводен риболов, любувайки се на харпуните със сгъстен въздух, костюмите за подводно плуване с ярки цветове и странната форма на ножовете, блестящи в калъфите от черен каучук.

Девет без пет…

Той премина отново покрай италианско кафене, изпитвайки внезапно желание за едно силно кафе, хвърляйки разсеяно поглед към салона, в който не можеше да си позволи да влезе, без да загуби от очи банката. Може би златният блясък на някаква руса коса привлече вниманието му във вътрешността на кафенето. Момичето беше с гръб към него. Той виждаше само водопада от спуснати руси коси над бежово пътно манто и ръката, дълга и фина, чиито два пръста бяха хванали дръжката на чашата. Мъжът срещу нея като че ли й обясняваше нервно нещо, навеждайки се над масата, за да я убеди по-добре. Той имаше физиономия на нищожество, малка сламена глава с бягащи очи…

Порка Мадона 6 6 Ругатня (ит.). — Б.пр. ! Сърцето на Ландо започна да бие по-силно: та този тип там, това е Мортимър О’Брайън! С бързи крачки той пресече улицата и се подслони в извивката на една врата до малка витрина, предлагаща на минувачите голямо разнообразие от часовници. Какъв шанс! Неговият милански кореспондент не беше уточнил, че адвокатът ще бъде придружаван. Ами ако момичето също прояви желание да влезе в банката? Ландо се проклинаше, че бе дошъл сам. Той не можеше да телефонира, за да поиска нови инструкции, без да рискува да ги изтърве. Какво да се прави? Макар че нямаше и шанс едно на хиляда О’Брайън, когото беше срещал преди две години в Ню Йорк, да си спомни за него. Защо да не влезе в кафенето, да му залепи дискретно маузера върху корема и да го измъкне оттам?

Шумът от затваряща се врата го накара да се обърне: О’Брайън излизаше, отправяйки се по посока към банката. Ландо тръгна след него, ускорявайки ход, за да го задмине. Вече нямаше възможност за никакви въпроси. Ландо беше пет метра пред О’Брайън, когато достигна до трите стъпала: тежките бронзови врати все още бяха затворени. Той машинално погледна часовника си. Точно девет! Зад матираното стъкло се мярна някаква сянка. Чуха се дрънкания на ключове в бравата. Ландо се обърна: Мортимър О’Брайън, без да погледне нагоре, изкачваше първите две стъпала.

— Господин О’Брайън?…

— Моля?…

Дребният мъж подскочи, отстъпвайки крачка назад.

— Аз съм ваш приятел, господин О’Брайън. Желаете ли да ме последвате?

— Как? Кой сте вие? Оставете ме да мина!

Преди Ландо да беше успял да помръдне малкия си пръст, адвокатът се обърна кръгом с восъчно лице и се затича с късите си крака към кафенето, откъдето беше излязъл.

Устата на Ландо пресъхна. В неговата среда постигнатите успехи позволяваха да се живее охолно, но неуспехите водеха право към моргата. С три крачки той го настигна с гъвкавостта на хищник, заради която беше създадена неговата репутация още по времето, когато играеше футбол и редовно изпреварваше с бързината си противниците, измъквайки им топката. Един-двама минувачи се обърнаха любопитно. В Цюрих, както в Лозана или Женева, добре възпитаният човек не тича по улицата. Още повече двама тичащи, от които единият преследва другия. Ландо му подложи крак така дискретно, че никой отстрани не разбра причината за падането.

Мортимър О’Брайън полетя във въздуха, пльосна се върху тротоара, плъзгайки се по корем цял метър, преди да застане неподвижно с лице към асфалта и със затворени очи. Ландо се наведе, хвана го под мишниците, отправи една успокоителна усмивка към хората, които се бяха спрели, за да наблюдават сцената, довеждайки комедията дотам, че стисна носа си, за да покаже до каква степен неговият приятел е пиян. После, повдигайки го като сламено чучело, го понесе с бърза крачка към колата си, паркирана от другата страна на улицата.

— Хей, вие! Какво правите?