Пиер Рей - Аут

— Харесва ли ти? Твоя е!

Дженко Волпоне беше уредил формалностите по покупката въпреки смутените протести на Ландо и му беше връчил лично ключовете й.

— Така ще можеш да ме придружиш до гарата.

Смазан от благодарност и респект, Ландо беше промълвил, целувайки му ръка:

— Но, падроне 4 4 Шефе (ит.). — Б.пр. … перке 5 5 Защо (ит.). — Б.пр. ?… Перке?…

— Ние сме доволни от тебе, Орландо. Този подарък е знак на лично приятелство.

— Но аз не съм го заслужил, падроне!

— Не се заблуждавай! Ще го заслужиш един ден…

Когато дон Дженко го беше напуснал след приятелски жест с ръка, Орландо имаше чувството, че е изоставен от собствения си баща.

Два дни по-късно телефонен звън от Милано в три сутринта:

— Орландо, познаваш ли О’Брайън? Мортимър О’Брайън, адвокат?

— Виждал съм го.

— Значи можеш да го познаеш?

— Да.

Гласът, който толкова пъти му беше предавал нареждания, продължи своите заповеди:

— Възможно е да се появи около теб. Залови го!

— Къде ще се появи?

— Ще се появи в една банка, Трейд Цюрих Банк. Знаеш ли я?

— По име. Но ще я открия.

— Не трябва да влиза в банката. Ясно ли е?

— Да.

— Бъди на място днес преди отварянето й. Не мърдай оттам.

— Добре.

— Ако го видиш, прибери го.

— Какво да го правя?

— Прибери го на хладно и ми се обади.

— Съгласен… Но къде на хладно?

— Оправи се някак…

Едно куриозно съвпадение: беше му наредено да наблюдава банката, чийто собственик беше личното мишленце на собствената му любовница! Пет минути след тръгването на Инес той влезе в гаража, не можейки да се сдържи да не използва блестящата П9, за да се придвижи до работното си място, Щампфенбахщрасе.

Лейтенантите на шефа му можеха да не се безпокоят, техният О’Брайън имаше толкова шансове да влезе в Трейд Цюрих Банк, колкото един отритнат от обществото можеше да влезе в личните апартаменти на Светия отец.

Боингът докосна земята, настръхнал от всичките си спирачни елерони, под оглушителния шум на обърналите посоката си реактори.

Току-що кацнахме на летище Цюрих. Надяваме се, че пътуването ви е било приятно и че отново ще ви срещнем по нашите линии…

Итало Волпоне погледна с отвращение отпуснатата фигура на телохранителя си. Пиетро Белинцона хъркаше с отворена уста.

Моше Юделман беше категоричен: „Щом като стъпиш в Цюрих, отивай право в моргата, даже преди да си позвънил на жена си. Почти сигурно е, че ще те следят. Фолко Мори ще се заеме с досадниците“.

Итало си спомни тези думи, откопчавайки колана си. Беше раздразнен, че не може да се обади на Анджела. Суеверие или семейна традиция, но жената на един „капо“ трябваше да знае за доброто здравословно състояние на съпруга си, без да бъде информирана за мотивите и сделките, които налагат тези пътувания.

— Събуди се, дебела краво! Пристигнахме!

Белинцона се протегна с мечтателна усмивка. Каза отпуснато:

— Устата ми е пресъхнала…

Беше заспал два часа след излитането, подпомогнат от двете бутилки шампанско.

Итало ядосано кресна:

— Къде се намираш? Да не си в спалнята си? Да не съм те взел за развлечение?

— Извинявай, шефе, извинявай… Сънувах…

— Идиот!

Белинцона се изправи под погледа на Патрик Махони, който симулираше, че спи. От този момент преследването трябваше да поеме Дейв Каванаут. Така беше решил Къркпатрик. Той взе чантата си и дискретно пъхна под мишницата си съдържащото се в нея оръжие. В Ню Йорк не бяха ги претърсвали. Митничарите, явно предупредени, срамежливо бяха отвърнали очи от багажа им. С безразличен вид Махони навлече пардесюто си и излезе от предната врата, без да удостои с поглед Итало и Белинцона.

През това време Каванаут се подготвяше за излизането да бъде между първите. Суетенето му не убягна от вниманието на Фолко Мори, който бавно закопча сакото си, оставяйки няколко метра аванс на високия рус и костелив мъж. Докато нишката пътници се приближаваше към зданието на летището, Мори, като добър наблюдател, забеляза един мъж в тренчкот, чийто силует, начинът му да вижда навсякъде, без да обръща погледа си, инстинктивно му подсказаха, че присъствието на този човек е свързано с тяхното. Наблюдавайки го по-продължително, у него се появи чувството, че това е човек от тяхната среда, явно професионалист.

Рико Гато, който не знаеше, че е наблюдаван, се забавляваше от идеята, че Итало Волпоне е следен още преди да стъпи на швейцарска земя от някакъв доносник — по всяка вероятност полицай. Със своя ръст Дейв Каванаут доминираше над по-голямата част от пътниците. С голямо усилие той се сдържаше да не поглежда към гърба на Итало, търсейки начин да остане в сянка от неговия поглед. Рико Гато, който не беше лишен от чувство за хумор, си помисли, че това ченге няма да достигне до пенсия, ако Белинцона или Волпоне забележат играта му. Неговата задача беше да наблюдава събитията и да дава отчет на Еторе Габелоти. Поне за момента.