Пиер Рей - Аут

— Ти се омъжваш в един часа след полунощ?

— Да — потвърди тя, пъхайки цигарата си между устните му.

Той дръпна дълбоко навътре.

— Подиграваш ли се с мен?

— Не. Това е самата истина.

Той се надяваше, че тя ще забрави за часа, но беше явно, че положените от него усилия не са достатъчни. Наелектризиран от страха, който изпитваше от Волпоне, събра последните си сили за решителна битка, предназначена да я задържи при него. Езикът му го болеше, той го усещаше сух и тежък като парче шкурка. Беше невъзможно да го използва отново. Колкото до останалото… Итало беше категоричен:

— Искам бардак у Клопе, искам скандал! Не брутализирай дъщеря му, но искам да я хипнотизираш до такава степен с „удари на опашката“, че да забрави да се яви на собствената си сватба!

Ландо се обърна към Ренате и нежно я захапа за мекото на ухото. Тялото й се сгърчи при спомена за тези зъби, които доскоро хапеха шията й, когато тя крещеше от удоволствие и болка.

— Не ти вярвам — каза той.

На лицето й се появи измъчена усмивка.

— Искаш ли да те поканя?

— Защо се омъжваш?

Тя се замисли за секунда.

— Всъщност не знам… Как е твоето фамилно име?

— Барето.

— Ренате Барето… — произнесе замечтано младата жена.

— Харесва ли ти?

— Не.

— Тогава защо се омъжваш?

— Наистина не знам… Твърде късно е… Ландо. Колелото се е завъртяло.

Той вдигна рамене.

— Не съм само аз… Целият град знае… Гостите… Не мога да постъпя лошо с баща ми.

— Какво работи той?

— Банкер е.

— В Цюрих ли?

— Да. А ти с какво се занимаваш?

— Сега съм пенсионер.

Тя се изкиска.

— Бях професионален футболист. Сега управлявам една верига от автоматични перални. Швейцария, Франция, Италия… На дневен ред е Австрия.

— Не съм виждала такъв глупав брак… Като си помисля, че това е моят собствен…

Ренате направи опит да се измъкне от леглото.

Той я притисна към себе си и я задържа.

— Знаеш ли, това, което се случи между нас, за мен е рядко преживяване…

— За мен също — каза сериозно тя.

— Защо не дойдеш с мен?

— Къде?

— Където искаш.

— Не сега, Ландо. Това е невъзможно.

— Колата е долу. Качваме се и изчезваме.

Ренате го погледна замислено и сърцето му заби силно в гърдите. Смущението й, колебанието й бяха видими.

— Готвиш се да направиш една голяма глупост. Не ти ли е добре с мен?

Тя се сгуши непринудено в него.

— Е, и? — настоя Ландо.

Без да погледне към него, тя бързо прошепна:

— Това, което ти ми даде… Не, ти не можеш да го разбереш…

Ренате бързо се освободи от прегръдките му. Мозъкът му трескаво търсеше средство да я задържи още. Ако можеше да я нокаутира, колко лесно щеше да бъде всичко. Ландо видя младата жена да облича чорапогащника си и да нахлузва през глава полата на костюмчето си.

— Не мога да стоя на краката си — каза тя.

Краката й внезапно се разтрепериха и Ренате седна на леглото. Той не се помръдна. Главата й легна на мишницата му, а ръцете й погалиха мускулестите му гърди.

— Ландо…

— Не отивай!

Може би тя нямаше да намери кураж да стане, ако той не беше проговорил. Думите му й подействаха като удар с камшик. Ренате мъчително се изправи, сложи сутиена си и прошепна:

— Това, което се случи с мен, е лудост… Лудост! Лудост!…

След като хвърли бърз поглед в огледалото, тя възкликна:

— Боже мой!… Станала съм на сто години. Какво направи с мен, Ландо?

— Нищо. След като си тръгваш…

— Опитай се да ме разбереш…

— Не.

В очите й се показаха сълзи.

— Ландо, ако искаш утре! Само ако поискаш! Кълна ти се, че ще се разведа!

Той й подаде обувките.

— Ще закъснееш. Два часа и половина е.

Играта беше загубена: неговият инстинкт му подсказа, че тя му се изплъзва.

— Дори няма да имам време да се преоблека, това е ужасно!

— Ще те придружа.

По-късно, когато седнаха в колата, тя каза:

— Искам една твоя снимка. Имаш ли?

— Не.

— Искаш ли да ти дам една моя?

Беше три без десет. Те се движеха бавно по напълно пустата с ненужно осветени витрини Щампфенбахщрасе.

— Спри! — извика Ренате.

Ландо натисна спирачките. Тя слезе и бързо прекоси улицата. Между две магазинчета, излагащи на витрината си луксозни подаръци, се губеше малко автоматично фото. Ренате влезе и дръпна завесата след себе си. Под нея бегло се виждаха краката й до коленете.

В нощта избухнаха четири електронни светкавици. Ренате отново се намери до него.

— По-бързо! — каза тя.

Без да го гледа, младата жена му подаде четири влажни снимки. Той хвърли око върху тях, намуси се, наведе се към нея и й прошепна нещо в ухото. Тя изглеждаше изненадана.