Пиер Рей - Аут

Той разтвори завесите, примижа, за да избегне силната слънчева светлина, която блестеше право в лицето му. В градината на вилата всичко беше чисто и тихо, както в първата сутрин от раждането на света. Нямаше никаква следа от човешки живот по обсипаните с цветя пътеки, из които бръмчаха пчели. Лилавият и белият люляк обгръщаха желязната ограда и едва забележимо се люлееха под милувката на лек вятър, който караше да трептят най-високите клонове на кедрите, прегъваше нежните стръкчета на маргаритките, по които играеха бели пеперуди.

Беше несправедливо, че такъв спектакъл е възможен, че всичката тази пулсация съществуваше, докато тялото на брат му гниеше неизвестно къде…

Той се откъсна рязко от тази смазваща красота, от това обещание за живот и цветя в края на април. Имаше нужда да запази в себе си мощта на своята омраза. Итало обърна гръб на слънцето, върна се в банята, за да застане под душа, отваряйки крана с ледена вода. Докато студеният душ хапеше кожата му, той преброи до сто.

Обличайки чисто бельо и един от вечните си черни костюми, слезе в кухнята. Цялата къща още спеше. Итало отвори кутия с кафе, приготви си чаша и се приготви да прекрачи в градината, когато изведнъж почувства някакво присъствие до себе си, макар че не беше чул никакъв шум.

— Надявах се аз да ви направя кафе — каза Фолко Мори.

— Имам да говоря с теб.

— Аз също.

— Започвай.

— Ето… време е да знаете. Всичко стана твърде бързо след пристигането ни в Цюрих. Вие имахте много работа и нещастието, което ви застигна, което застигна всички ни, изглежда, ви попречи да видите какво става зад гърба ви…

Гласът на Фолко беше спокоен и тих. Бебе Волпоне го наблюдаваше с любопитство под сянката на притворените си клепачи. Мори винаги го заинтригуваше със своето държание, с резервираността си и с мълчанието си. Имаше чувство за дистанция.

— И какво се случи зад гърба ми? — попита Итало, смучейки цигарата си.

— Аз очистих двама души — каза Фолко, без да мигне.

— Кога?

— След като пристигнахме тук.

— Защо?

— Те ви следяха още от Ню Йорк. Бяха в същия самолет, както и ние.

— Габелоти?

— Не. Когато убих първия, не знаех нищо. Със съжаление трябва да ви кажа, че той се оказа полицай. Нюйоркски полицай.

Итало се сдържа да не потрепери.

— Как го уби?

— Падна от осмия етаж на хотел Сорди. Нещастен случай.

— Нещастен?

— Никой никога не може да докаже противното. Освен Белинцона и аз самия, вие сте единственият, който знае истината.

— Вторият… Пак ли полицай?

— Да. От същата бригада. Централният комисариат на Шесто авеню. Хора на Къркпатрик. Когато тръгнахте за планината с О’Брайън, блондинката му и негърката, той се беше залепил за вас.

— Ти къде се намираше в това време?

— Най-отзад. Той се оказа по-труден от първия. За малко да ми види сметката. Просто имах шанс.

— Къде е тялото?

— Петстотин метра преди дъскорезницата. Замъкнах го в една пукнатина.

Волпоне отмести очи и загледа края на цигарата си. После бавно каза:

— Може би очакваш поздравление?

— Не очаквам нищо. Просто ви осведомявам. Това е.

— Ти си се съмнявал, че той също е полицай.

— Ако не бях постъпил така, сега щяхме да бъдем затворени за убийството на блондинката и на Мортимър О’Брайън.

Итало хвърли фаса си. Той падна върху една маргаритка и изгори тичинките й. После, въздъхвайки, се обърна към Фолко:

— Правилно си постъпил, Фолко. Не си имал никакъв избор. Аз ти благодаря.

Приятелски го потупа по рамото. Фолко искаше да каже нещо, но се появи Пиетро Белинцона, изненадан, че ги вижда. Беше облякъл намерен в някакъв гардероб халат. Цветът му беше виолетов и на нивото на плещите беше готов да се спука.

— А пък аз мислех, че съм станал пръв…

Той заглуши една прозявка. Жестоката му физиономия беше синкава от наболата брала. Пиетро се обърна към слънцето:

— Гладен съм.

— Първо и последно предупреждение — каза ядосано Волпоне. — Ако за в бъдеще вдигнеш и малкия си пръст, без да знам, ще те изхвърля от фамилията!

Посрещнат така студено, гигантът се ококори.

— Какво съм направил?

— Помогнал си на Фолко да очисти двама полицаи, а аз не знам нищо!

Белинцона погледна Фолко с обвинение в очите. Ако досега не бе казал нищо на Итало, то беше по негово желание.

— Мислех… — преглътна той.

— Ти няма да мислиш заради мен! Аз съм този, който издава заповеди.

— Пиетро няма вина… — намеси се спокойно Мори.