Робин Кук - Треска

Веднага щом излезе от колата си, Чарлз беше обгърнат от същата задушлива миризма, която беше проникнала и в дома му сутринта. Зачуди се как ли живеят хората в западната част на града, по преобладаващата посока на вятъра. Заключи колата и тръгна към входа, не особено внушителна алуминиева врата. Над нея имаше надпис с печатни букви „РИСАЙКЪЛ ЛТД, ДОСТЪПЪТ НА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“. Залепен от вътрешната страна на стъклото, висеше картон с „ИНФОРМАЦИЯ“, и местен телефонен номер.

Чарлз опита вратата, която също беше отключена. Ако отвън миризмата му се беше сторила лоша, то вътре тя беше много по-лоша. Закашля се от тежкия, напоен с химически изпарения въздух на нещо като канцелария. Стените й бяха облицовани с талашит и имаше нещо като рафт с метална поставка за писма върху него и звънец с камбанка от неръждаема стомана, от оня тип, които се удрят с длан, за да иззвънят. Чарлз направи точно това, но шумът се погълна от свистенето и грохота, които идваха от вътрешността на самата фабрична зала.

Чарлз реши да опита вътрешната врата. В началото не поддаде, но когато я натисна по-силно, се разтвори навътре. Чарлз веднага разбра защо беше с изолация. Като че ли това беше вратата за самия ад. Комбинацията от воня и шум беше неописуема.

Чарлз влезе в огромна зала с височината на двуетажна сграда, лошо осветена и почти изцяло запълнена от редица огромни апарати, прилични на тенджери под налягане. Наоколо в зашеметяваща плетеница се издигаха и кръстосваха метални и въжени стълби. Големи, шумни конвейерни ленти докарваха купища каучукови и винилни отпадъци, примесени с какви ли не други останки от сметищата. Първите хора, които Чарлз видя, бяха двама запотени мъже в тениски без ръкави и нацапани като на миньори лица, които сортираха стъклени, дървени предмети и празни консервни кутии, от пластмасите.

— Има ли управител тук? — изкрещя Чарлз, опитвайки се да надвие грохота.

Единият от мъжете вдигна поглед за секунда, показа със знаци, че не чува и продължи работата си. Очевидно конвейерната лента не спираше движението си и те трябваше да се съобразяват със скоростта й. В края на лентата имаше голям кош, който при напълването си се издигаше, наместваше се над някой от котлите под налягане и изпразваше в него съдържанието си от пластмасови отпадъци. На един от проходите Чарлз вида трети мъж, който с голям, приличен на ятаган нож разпори две торби с химикали, едната черна, а другата бяла. С видимо усилие, той изпрати съдържанието им в пещите и се скри в облак от прах. За момент човекът изчезна от поглед. Когато се появи отново, вече беше затворил капака и задействал парата, което запрати в залата нова вълна от дим, миризма и грохот.

Чарлз не успя да привлече вниманието на никого, но и никой не му каза да си отиде. Храбро, той заобиколи конвейерните ленти, като не откъсваше очите си от пода, отрупан с разпилени боклуци, петна от масло и грес. Мина край една стена от пресована сгурия, която предпазваше автоматизираните механизми за подаване на автомобилни гуми, които трябваше да се претопяват. Точно оттук произлизаше миризмата, която Чарлз беше свързал с фабриката. Тук, отблизо, тя беше значително по-мощна. Точно зад стената, Чарлз видя голяма метална клетка, заключена със здрав катинар. Явно беше склад, защото се виждаха рафтове с резервни части, инструменти и контейнери с промишлени химикали. Стените бяха от същия материал, от който беше издигната външната ограда. Чарлз се хвана за мрежата и се доближи плътно, за да разгледа етикетите на контейнерите. Това, което търсеше, се оказа точно срещу него. Две кръгли метални кутии с надписи „Бензол“ по стените. Също и познатите знаци, предупреждаващи за отровно съдържание, кръстосани кости и череп. Чарлз беше обзет от нова вълна на ярост.

Една ръка го сграбчи за рамото и той се обърна бързо, долепяйки гръб до мрежата.

— С какво мога да ви помогна? — извика огромният мъж, като се мъчеше да надвика оглушителния шум от машините. Но в момента, в който проговори, над един от вакуумните съдове се разнесе писък, сигнализиращ края на работния цикъл, и това направи по-нататъшния разговор невъзможен. Капакът се отвори с трясък и избълва огромно количество черна, полутечна, деполимеризирана пластмаса. Горещата течност се изля в охладителни вани, от които мигом се издигнаха облаци киселинни пари.

Чарлз погледна мъжа пред себе си. Беше с цяла глава по-висок. Изпотеното му лице беше толкова подпухнало, че очите му прозираха само като тесни процепи. Беше облечен като другите мъже в залата, фланелката му беше опъната върху „бирен“ корем с внушителни размери. Мъжът придържаше количка за смет и Чарлз забеляза, че масивните му мускули бяха професионално татуирани с танцьорки на хула. На гърба на лявата му ръка имаше свастика, която той явно си беше татуирал сам.