Робин Кук - Непрогледност

— Тяхна работа, ако решат да ви кажат — отговори Джордан. — Аз нямам право да разпространявам тази информация.

— Добре — рече Лу. — Тогава нека поговорим в общи линии. Еднаква ли беше диагнозата им?

— Не — отвърна Джордан.

— Виж ти! — учуди се Лу и явно посърна. — Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен — каза Джордан.

Лейтенантът погледна към празния лист на бележника и се замисли. Вдигна очи и попита:

— Има ли нещо необичайно, което да ги свързва? Например в един и същи ден ли ги преглеждахте?

— Не — отрече Джордан.

— Възможно ли е по някаква причина картоните им да са били държани отделно?

— Не, при мен картоните са подредени по азбучен ред.

— А дали някой от тях е бил преглеждан в един и същи ден със Серино?

— Не мога да ви кажа — призна Джордан. — Но ще ви кажа следното. Когато идваше при мене, господин Серино никога не е виждал други пациенти, нито пък те него.

— Сигурен ли сте? — запита Лу.

— Абсолютно — отвърна Джордан.

Уредбата, която свързваше преддверието с операционната, изпращя. Една от сестрите каза на Джордан, че пациентът е в залата и го чака.

Лекарят се изправи. Лу го последва.

— Имам операция — каза Джордан.

— Добре — рече лейтенантът. — Сто на сто ще се видим скоро.

Сложи си фуражката и излезе от преддверието.

Джордан също отиде до вратата и го загледа как върви по дългия коридор към централните асансьори на болницата. Видя го как натиска бутона, изчаква, след това се качва и изчезва.

Огледа коридора — търсеше човека на Серино. Пристъпи навън и надникна в чакалнята на операционната. Поуспокои се — оня тип го нямаше никъде.

Върна се в преддверието и почувства облекчение, че Лу си е тръгнал. Срещата с него го бе извадила от равновесие повече от всякога, и то не само защото го беше страх, че човекът на Серино ще ги види да разговарят. Джордан усещаше, че детективът не го харесва много, а това можеше да означава неприятности. Боеше се, че в бъдеще ще трябва да свикне с досадното му присъствие.

Влезе в мъжката съблекалня и си наплиска лицето със студена вода. Трябваше да се стегне, да се опита да се отпусне за миг, преди да оперира Серино. Но не беше лесно. Ставаха толкова много неща. Беше объркан.

Особено го тревожеше едно: бе разбрал какво обединява петте убийства с това на Мери О’Конър. Проумя го, докато говореше с Лу, но реши да не му го споменава. Това също го смущаваше. Не знаеше защо не е отворил дума за откритието си: дали защото не бе сигурен в значението му, или защото то го плашеше. Хич не му се искаше и той да става жертва.

Докато вървеше към операционната, където го чакаше Пол Серино, Джордан реши, че най-безопасно е да не прави нищо. В края на краищата бе по средата.

Изведнъж спря. Проумя още нещо. Въпреки всички тези проблеми правеше повече операции от когато и да било. А това си имаше плюсовете. Когато тръгна отново, всичко придоби някакъв гротесков, уродлив смисъл. Ускори крачка. Явно трябваше да се прави, че не разбира нищо — така беше най-сигурно. А той обичаше да оперира.

Влезе в операционната и отиде при Серино — упойката вече го бе хванала.

— Ще ви оправим за нула време — каза Джордан. — Само се отпуснете.

Потупа го по рамото, обърна се и се запъти към дезинфекционната. Докато минаваше край един от санитарите в хирургическа престилка, го позна, че не е от персонала. Позна го по очите. Беше онзи, мрачният тип.

4:30 ч следобед, петък

Манхатън

Лори се колебаеше дали да ходи пак в лабораторията. Защо да рискува отново да налети на Джон де Врийс! Но беше смешно да се опитва да продължи с документацията. Бе прекалено разсеяна. Реши да потърси Питър. Сигурно вече имаше резултати.

— Знам, обеща да ми се обадиш, ако откриеш нещо — каза Лори, след като го намери, — но не ме свърташе, отбих се да видя какво става.

— Още не съм открил замърсител — рече Питър. — Ала научих нещо, което може да се окаже важно. Кокаинът се усвоява от организма по различен начин и се получават различни метаболити. Единият се нарича бензоилегонин. Щом изчисля съотношението между кокаин и бензоилегонин в кръвта, урината и мозъка на жертвите, мога да пресметна колко време е минало от инжектирането му до смъртта.

— И какво откри? — попита Лори.

— Открих, че е почти еднакво — уточни Питър. — Горе-долу един час в тринадесет от четиринадесетте случая. Но при един от тях беше различно. Кой знае защо, при Робърт Евънс нямаше бензоилегонин.