Робин Кук: Непрогледност

Докато асансьорът се спускаше надолу, раздразнението на Лори премина. Мислите й се върнаха към случая, който я бе разтревожил най-много през уикенда: дванадесетгодишното дете, ударено с топка в гърдите.

— Животът е несправедлив — едва чуто прошепна Лори, докато си мислеше за преждевременната кончина на момчето.

Смъртта на дете бе толкова трудна за възприемане. Беше си въобразявала, че медицинският институт ще я направи безчувствена, но не стана така. Не стана и докато работеше като патолог. А сега, когато се бе посветила на съдебната медицина, този род смъртни случаи бяха дори още по-тежки за възприемане. А те бяха толкова много! До злополуката детето, станало жертва на топката, е било прекрасно момче, преливащо от здраве и жизненост. Лори сякаш и досега виждаше малкото му телце върху масата за аутопсии — въплъщение на здраве, все едно че бе заспало. И въпреки това тя трябваше да хване скалпела и да го изкорми като риба.

Преглътна с мъка, когато асансьорът се заклати и спря. Случаи като това малко момче я караха да се пита дали не е сбъркала в избора на професия, дали не е трябвало да се насочи към педиатрията, където щеше да се занимава с живи деца. Областта на медицината, която бе предпочела, понякога беше зловеща.

И все пак изпита благодарност за подсещането на Дебра, когато видя какво е времето. Вятърът духаше на силни тласъци и предреченият дъжд вече бе завалял. Видът на улицата този ден я накара да се замисли правилно ли е избрала и мястото, където живее, и професията си. Осеяната с боклуци улица не бе приятна гледка. Може би трябваше да се премести в някой по-нов, по-чист град като Атланта или в друг — с вечно лято като Маями. Лори отвори чадъра и приведена срещу вятъра, пое с труд към Първо авеню.

Докато вървеше, си мислеше за една от ирониите в своя избор на професия. Беше се спряла на патологията по редица причини. Преди всичко смяташе, че с нормално работно време по-лесно ще съчетае медицината със семейния живот. Но проблемът беше, че нямаше семейство, ако не се смятаха родителите й, макар на практика те да не влизаха в сметката. Всъщност Лори нямаше дори някаква смислена интимна връзка. И през ум не й бе минавало, че на тридесет и две години няма да има деца, още по-малко, че ще е неомъжена.

Един таксиметров шофьор, чиято националност не можа да отгатне, я откара набързо до ъгъла на Първо авеню и Тридесета улица. Беше изненадана, че успя да хване такси. Обикновено в дъждовно време и в натоварените часове таксита нямаше. Тази сутрин обаче някакъв човек слизаше от едно такси точно когато Лори стигна Първо авеню. Но дори и да не беше успяла да намери кола, нямаше да е беда. Това бе едно от предимствата да живееш само на единадесет преки от работата си. Много често тя отиваше и се връщаше пеша.

След като се разплати с шофьора, Лори се изкачи по стълбите на Нюйоркската служба по съдебна медицина. Шестетажната сграда се засенчваше от останалата част на Медицинския център на Нюйоркския университет и от болничния комплекс „Белвю“. Фасадата й бе от гледжосани в синьо тухли, с алуминиеви прозорци и рамки на вратите, с непривлекателен съвременен дизайн. Обикновено Лори не обръщаше внимание на сградата, но в този дъждовен ноемврийски ден тя не убягна от критичния й поглед точно като професията й и улицата, на която живееше. Мястото беше потискащо. Лори трябваше да го признае. Все още клатеше глава и се питаше дали има архитект, който да се чувства истински удовлетворен от подобна чудесия, когато изведнъж забеляза, че фоайето е претъпкано. Входната врата беше оставена отворена въпреки сутрешния студ и се виждаше как през нея бавно излиза цигарен дим.

Любопитна да разбере какво става, Лори се запровира с доста мъки през навалицата към пропуска. Марлин Уилсън, която обикновено дежуреше на рецепцията, бе видимо замаяна, тъй като поне десетина души се тълпяха край бюрото й и я обсипваха с въпроси. Бяха нахлули журналисти, въоръжени до зъби с камери, касетофони и прожектори. Беше ясно, случило се е нещо необичайно.

След кратка пантомима, с която да привлече вниманието на Марлин, Лори най-после бе изтласкана към вътрешността на сградата. Изпита известно облекчение, когато затворилата се след нея врата заличи гълчавата и лютивия цигарен дим.

Надникна в мрачната стая, където водеха близките да идентифицират покойниците, и малко се изненада като видя, че е празна. Отвън имаше толкова много хора, че тя очакваше да види поне неколцина в стаята за идентификация. Сви рамене и се запъти към кабинета си.