Робин Кук - Непрогледност

Дънкан се поколеба. Гласът на Сара проникна за момент в замъгленото му съзнание. Устата му се отвори, сякаш той се канеше да каже нещо. Но от нея не излезе нито дума. Вместо това Дънкан отрони жалостив стон, който завърши с пристъп на задух, тялото му вече не трепереше, а се гърчеше на спазми, очите му хлътнаха в орбитите. За късмет той загуби съзнание и се свлече в ръцете на Сара.

Отначало тя напразно се мъчеше да го задържи прав. Но не успя — гърчовете ставаха все по-силни. Възможно най-внимателно Сара го остави да падне на прага, до половината в коридора. Почти в мига, в който докосна пода, гърбът на Дънкан се изви нагоре като дъга и той се замята ритмично, като от апоплектичен пристъп.

— Помощ! — изкрещя Сара и огледа площадката.

Както и можеше да очаква, не се появи никой. Освен шума, който вдигаше Дънкан, единственото, което тя чуваше, бе пронизителното думкане на някаква стереоуредба.

Търсейки отчаяно помощ, Сара успя да прекрачи разтърсваното от гърчове безжизнено тяло на Дънкан. Стрелна с очи окървавената му, покрита с пяна уста и се отврати и изплаши. Чудеше се как да му помогне, не знаеше какво друго да направи, освен да повика линейка. С треперещ пръст набра номера на „Бърза помощ“ по телефона във всекидневната на Дънкан. Докато чакаше нетърпеливо да я свържат, чуваше как главата му час по час се удря о дървения под. Единственото, което можеше да направи, бе да потръпва при поредния отвратителен звук и да се моли помощта да дойде по-скоро.

Сара махна ръце от лицето си и погледна часовника. Наближаваше три след полунощ. Бе прекарала повече от три часа, без да помръдне, на пластмасовата седалка в чакалнята на Манхатънската болница.

За стотен път огледа претъпканото помещение, което миришеше на цигарен дим, пот, алкохол и мокра вълна. Точно срещу нея имаше голяма табела „Пушенето забранено!“, но никой не го спазваше.

Пострадалите бяха тук заедно с придружаващите ги. Имаше хленчещи деца и току-що проходили бебета, пребити пияници, други, стискащи с кърпа я порязан пръст, я разбита брадичка. Повечето гледаха невиждащо пред себе си, примирени с безкрайното чакане. Някои бяха очевидно зле, други направо страдаха, един доста добре облечен мъж придържаше с ръка жената, която придружаваше — и тя бе облечена изискано. Само преди минути се бе изпокарал със застрашително едра сестра, която ни най-малко не се трогна от заплахите му, че ще повика адвоката си, ако приятелката му не бъде прегледана веднага. Примирил се накрая, той също гледаше с празен поглед някъде в пространството.

Сара отново затвори очи. Още усещаше пулсът й да тупти в слепоочията й. Все така я преследваше гледката как Дънкан се гърчи на прага на апартамента си. Тя знаеше, че каквото и да се случи тази нощ, никога няма да прогони тази картина от съзнанието си.

След като повика линейката и даде адреса на Дънкан, се върна при него. Спомни си смътно, че на човек, обхванат от гърчове, трябва да му се сложи нещо в устата, за да не си прехапе езика. Но колкото и да се опитваше, не можа да разтвори стиснатите зъби на Дънкан.

Точно преди да пристигне линейката, Дънкан най-после се успокои. Отначало Сара изпита облекчение, но после забеляза с подновена тревога, че той не диша. Избърса пяната и част от кръвта по устата му и се опита да му направи изкуствено дишане, ала усети, че й се повдига. Бяха се появили някои от съседите на Дънкан. За нейно облекчение някакъв човек каза, че бил санитар във флотата, и заедно с един друг мъж се заеха с изкуственото дишане, докато пристигне екипът на „Бърза помощ“.

Сара нямаше представа какво се е случило с Дънкан. Само час преди това той й се беше обадил и я бе помолил да дойде при него. Беше й се сторило, че гласът му звучи малко напрегнато и странно, но въпреки това тя беше напълно неподготвена за състоянието, в което го завари. Потрепери отново, като си го представи застанал пред нея в рамката на вратата с разкървавени ръце и разширени, подивели очи. Сякаш бе полудял.

За последен път Сара видя Дънкан, след като пристигнаха в Манхатънската болница. Хората от „Бърза помощ“ й разрешиха да се качи в линейката. По време на това ужасяващо пътуване продължиха да поддържат изкуственото дишане. За последен път Сара го зърна, когато го откараха с количката през двукрилата бяла врата към отделението за неотложна помощ. Пред очите й все още беше санитарят, който, коленичил върху количката, продължаваше да натиска гърдите на Дънкан, докато вратата се затвори след тях.