Робин Кук - Непрогледност

Първият човек, на когото попадна, бе Вини Амендола, един от санитарите в моргата. Без да обръща внимание на врявата в приемната, Вини пиеше кафе от пластмасова чашка и разглеждаше спортните страници на „Ню Йорк Поуст“. Бе опрял крака в ръба на една от сивите метални маси. Както винаги преди осем сутринта, бе единственият човек в стаята. Негово задължение беше да прави кафе за колегите. Голяма професионална кафемашина бе инсталирана в кабинета, помещение, използувано за какво ли не, включително и за неофициалните сутрешни събрания.

— Какво става тук, за бога? — попита Лори, както вземаше графика на аутопсиите за деня.

Макар че днес не й предстояха аутопсии, й бе любопитно да види какви случаи са пристигнали.

Вини свали вестника.

— Лоша работа — каза той.

— Какво по-точно? — не го оставяше на мира Лори.

През вратата, която водеше към телефонната централа, видя, че телефонистките от дневната смяна са затънали в работа. По таблата пред тях просветваха лампички. Лори си наля кафе.

— Още едно убийство на млад човек — каза Вини. — Момиче в пубертет. Изглежда, я е удушил приятелят й. Секс и наркотици. Ясно, богаташки дечица. Станало е до заведението „На зелено“. Помниш колко шум се вдигна с първия такъв случай преди няколко години. Сега журналистите пристигнаха веднага щом бе докаран трупът.

Лори изцъка с език.

— Ужасно и за единия, и за другия. Момичето — мъртво, животът на момчето — съсипан. — Тя си сложи захар и малко сметана в кафето. — Кой пое случая?

— Доктор Пол Плоджет — каза Вини. — Извикал го дежурният и трябвало да отиде на местопрестъплението. Някъде към три часа сутринта.

Лори въздъхна. Беше й жал за Пол. Сигурно му беше напрегнато да се занимава с този случай, нали като нея бе сравнително неопитен. Бе младши съдебен лекар някъде от година, а колкото до Лори, тя работеше тук от четири месеца и половина.

— Къде е сега? Горе в кабинета си ли?

— Нее — каза Вини. — Прави аутопсията.

— Вече? — попита Лори. — Защо бързат толкова?

— Знам ли! — сви рамене Вини. — Но санитарите на смяна, преди да си тръгнат, ми казаха, че Бингам дошъл към шест часа. Сигурно го е извикал Пол.

— Този случай с всеки изминал миг става все по-любопитен — изкоментира Лори. Доктор Харолд Бингам, петдесет и осем годишен, бе главният съдебен лекар на Ню Йорк, което го превръщаше в могъща фигура в техния свят. — Отивам в „трапа“ да видя какво става.

— Не е лошо да внимаваш — предупреди Вини, като се мъчеше да си сгъне вестника. — И аз мислех да ходя там, но се чу, че Бингам бил в лошо настроение. Не че е нещо необичайно…

Лори му кимна и излезе. За да избегне тълпата репортери в приемната, заобиколи и мина през телефонната централа. Телефонистките бяха твърде заети, за да й кажат дори едно „здрасти“. Лори махна с ръка на един от двамата полицейски детективи, прикрепени към Службата. Той си седеше в будката до централата и също говореше по телефона.

Лори мина през още една врата, надникна във всички кабинети на съдебните следователи, за да им каже „добро утро“, но там нямаше никой. Щом стигна главния асансьор, тя натисна бутона за нагоре и както обикновено, трябваше да изчака старата машина бавно да се помръдне. Погледна към залата вдясно и видя как тълпата в приемната ври и кипи. Дожаля й за бедната Марлин Уилсън.

Докато пътуваше нагоре към кабинета си на петия етаж, си мислеше какво ли означава това ранно присъствие на Бингам не само в кабинета, но и в залата за аутопсии. Такова нещо се случваше рядко и затова разпалваше любопитството й.

Колежката й доктор Рива Мехта, с която деляха кабинета, още не бе дошла, затова Лори остана там само няколко минути. Заключи куфарчето, дамската чанта и сандвича в шкафчето и си облече зелена престилка. Тъй като нямаше да прави аутопсия, реши да не си слага обичайния втори кат защитно непромокаемо облекло.

После слезе с асансьора в сутерена, където бе моргата. Не беше точно сутерен, всъщност се намираше на равнището на улицата — на Тринадесета улица. Труповете биваха сваляни и качвани с малък асансьор.

В съблекалнята — Лори рядко я ползваше, предпочиташе да се преоблича в кабинета си — си сложи калъфи на обувките, престилка, маска и шапка. Облечена като за операция, влезе в помещението за аутопсии.

„Трапът“, както помежду си наричаха тази зала, бе стая със средни размери — петнадесет на девет метра. Навремето минаваше за върховно постижение в бранша, но не и сега. Както за всички други общински институции, и за нейното поддържане и ремонт липсваха средства. Осемте маси от неръждаема стомана бяха стари и зацапани от безбройните аутопсии. Над всяка висяха старомодни пружинени везни. По стените имаше мивки, тезгяхи, екрани за рентгенови снимки, стари шкафове със стъкла отпред и водопроводни тръби, които се виждаха. Помещението беше без прозорци.