Робин Кук: Непрогледност

Но подобно на апатията удоволствието не трая дълго. Блажената усмивка, която се бе появила върху лицето на Дънкан, се изкриви в гримаса на ужас. Някакъв глас извика, че хората, от които се страхува, се връщат. Стъписан, той огледа стаята. Не видя никого, но гласът пак се чу. Дънкан погледна бързо през рамо към кухнята. Беше празна. Той обърна глава и погледна през хола към спалнята. И там нямаше никой, ала гласът не си отиваше. Сега му нашепваше по-зловещо предсказание: че всеки момент ще умре.

— Кой си ти? — изкрещя Дънкан. Сложи ръце на ушите си, сякаш за да не чува гласа. — Къде си? Как влезе тук?

Очите му отново заоглеждаха трескаво стаята.

Гласът не отговори. Дънкан не знаеше, че той идва от главата му.

Изправи се на крака. Беше изненадан, когато си даде сметка, че е лежал на пода на всекидневната. Докато ставаше, си удари рамото в масичката. Спринцовката, която преди малко беше в ръката му, се търкулна на пода. Дънкан се загледа в нея с омраза и съжаление, после посегна да я вземе и да я смачка между пръстите си.

Ръката му се спря съвсем близо до спринцовката. Той зяпна от смущение, примесено с нов страх. Изведнъж почувства безпогрешния сърбеж, сякаш стотици насекоми пъплеха по кожата на ръцете му. Забравил спринцовката, ги протегна с дланите нагоре. Усещаше как буболечките пълзят по китките му, но колкото и да се напрягаше, не можеше да ги види. По кожата му нямаше нищо. После го засърбяха и краката.

— Аааа! — изкрещя Дънкан.

Направи опит да изтрие ръцете си, решил, че насекомите са прекалено малки, за да ги види, но сърбежът само се усили. Разтърси го дълбок страх, хрумна му, че животинките навярно са под кожата му. Кой знае как бяха проникнали в тялото му. Сигурно са били в спринцовката.

Дънкан зачеса ръцете си в трескав опит да прогони насекомите. Те го ядяха отвътре. Отчаяно се дръгнеше все по-силно, забивайки нокти в кожата, докато не потече кръв. Болката беше силна, но сърбежът от насекомите бе още по-нетърпим.

Въпреки ужаса Дънкан спря да се чеше, тъй като забеляза един симптом. Вдигна разкървавената си ръка и видя, че цялото му тяло се тресе, направо се гърчи. В миг му мина през ума да позвъни на „Бърза помощ“. Но междувременно усети нещо друго. Беше му топло. Не, беше му горещо!

— Господи! — успя да каже Дънкан, когато осъзна, че лицето му е плувнало в пот.

С трепереща ръка се пипна по челото: целият гореше! Опита се да си разкопчае ризата, но не успя — дланите му се тресяха. Изнервен и отчаян, я разкъса и свали. Копчетата се разхвърчаха във всички посоки. Направи същото и с панталоните. Запокити ги на пода. Остана само по долни гащи, но пак се задушаваше от горещина. После съвсем неочаквано се закашля, задави се и повърна на силен фонтан, като опръска стената под оригиналната литография на Дали.

Дънкан се отправи, залитайки, към банята. Със свръхусилие на волята напъха треперещото си тяло под душа и пусна студения кран до края. Застана под плискащата се вода, едвам си поемаше дъх.

Облекчението трая кратко. Неволно от устните му се откъсна жалостив вик и дишането му стана трудно: нажежена до бяло болка го прободе отляво в гърдите и проряза отвътре лявата му ръка. Дънкан интуитивно разбра, че получава сърдечен пристъп.

Стисна гърди с дясната си ръка. Кръвта от издраните му ръце се сля с водата от душа и се застича към канала. Като се олюляваше и се препъваше, Дънкан излезе от банята и се насочи към входната врата на апартамента. Нищо че беше почти гол, имаше нужда от въздух. Разбуненият му мозък беше на път да се взриви. Със сетни сили Дънкан сграбчи дръжката на вратата и я отвори.

— Дънкан! — извика Сара Уедърби. Не би могла да бъде по-изненадана. Ръката й беше на сантиметри от вратата на Дънкан. Тъкмо се канеше да почука, когато Дънкан отвори и се изправи пред нея. Беше гол-голеничък, ако не се броят подгизналите му долни гащи. — Господи! — ахна Сара. — Какво ти се е случило?

Дънкан не позна жената, с която ходеше от две години и половина. Това, от което имаше нужда, беше въздух. Смазващата болка в гърдите се бе разпростряла и в белите му дробове. Болеше го така, сякаш някой непрекъснато го пробождаше. Той залитна слепешката напред, протегнал ръце да отмести Сара от пътя си.

— Дънкан — извика отново Сара, вперила очи в почти голото му тяло, в кървящите драскотини по ръцете му, в подивелите му, разширени очи и болезнената гримаса на лицето му. Вместо да се отмести, тя го сграбчи за раменете и го спря. — Какво е станало? Къде отиваш?