Робин Кук - Непрогледност

Внезапно друсането спря, изчезна и шумът на двигателя, после се чу слаб звук от отваряне на врата. Тя почувства, че ковчегът се размърдва, и извика:

— Помощ! Задушавам се!

Чу гласове, но те не разговаряха с нея. От отчаяние задумка по капака. Вече не можеше да сдържа сълзите си. Никога през живота си не бе изпитвала такъв ужас.

Усети, че я носят, но не смееше да предположи накъде. Дали наистина щяха да я заровят? Дали щеше да чуе как пръстта се сипе по капака?

Ковчегът бе оставен долу. Но не на земята. По звука приличаше на дърво.

Студена пот изби по челото на задъханата от плач Лори.

Лу не знаеше точния адрес на „Американ Фреш Фрут“, но знаеше, че е някъде около кейовете на Грийн Пойнт. Преди години беше ходил там и се надяваше да се ориентира.

Когато навлезе в крайбрежната зона, той смъкна сигналната лампа от покрива и я изключи. Продължи до края на Грийн Пойнт авеню и зави надясно по Уест стрийт, като непрекъснато оглеждаше складовете за най-малкия признак на живот. Вече губеше кураж, когато видя табела с надпис „Джава стрийт“. Името на улицата му се стори познато и той зави наляво по нея, приближавайки се към реката. Няколко пресечки по-надолу пътят бе преграден от висока телена мрежа, а над отворения портал бе изписано името на фирмата на Пол Серино. Зад оградата имаше няколко коли и сред тях Лу забеляза личния линкълн континентал на Серино. Зад автомобилите се издигаше огромен склад, който продължаваше и върху кея. Зад покрива му се виждаше горната част на кораб.

Лу паркира до линкълна. Огромната врата на склада бе отворена и в полумрака се виждаше линейка. Лу загаси двигателя и слезе. Чуваха се само далечни крясъци на чайки. Той провери револвера си, но го остави в кобура, после тихо се приближи до вратата и надникна да огледа линейката. Надписът „Болници и здравеопазване“ го увери, че е на прав път. Вътре в склада се виждаха само смътните очертания на стекове банани. Нямаше никой, само към края на кея, на стотина метра, се виждаше светлина.

Лу се подвоуми дали да се обади и да поиска подкрепление, както предвиждаше в такива случаи полицейският правилник, но се опасяваше, че ще закъснее. Първо трябваше да се убеди, че няма пряка заплаха за Лори, и тогава щеше да се обади на спокойствие.

За да избегне централния коридор между бананите, се промъкна встрани, докато откри втори, по-тесен коридор, успореден на първия. Тръгна опипом по него, ориентираше се по светлината в дъното на склада. След пет минути се изравни с нея и се насочи натам. Идваше от остъклена канцелария в ъгъла на склада. Лу моментално позна Серино сред хората вътре.

Промъкна се по-наблизо и огледа канцеларията.

Най-важното, видя Лори. Тя седеше на стол с права облегалка. По челото й блестяха капчици пот. Той реши, че Лори засега е в безопасност, и предпазливо тръгна по обратния път. Трябваше да се обади по радиостанцията за подкрепление. При толкова много хора в канцеларията нямаше смисъл да се прави на герой и да нахлува вътре.

Влезе в колата и взе слушалката, но преди да каже нещо, в тила му опря студено желязо.

— Слизай! — изкомандва някой.

Лу бавно се обърна и видя изпитото лице на Анджело.

— Слизай!

Лейтенантът върна слушалката на място и слезе.

— Обърни се с лице към колата!

Анджело бързо го претърси и прибра револвера му, след което каза:

— Добре, давай към канцеларията. Може пък и на теб да ти се ходи на морско пътешествие.

— Не разбирам за какво говорите — заяви Лори. Трепереше от ужас, че може пак да я напъхат в ковчега, оставен до стената.

— Вижте — каза Травино, — и аз съм лекар, така че говорим на един и същи език. Искаме да знаем как стигнахте до истината. Как се сетихте, че тези случаи на свръхдоза не са обикновени?

— Сигурно ме бъркате с някого — рече Лори.

Тя се опита да събере мислите си, объркани от страха. Очевидно все още я държаха жива, защото много им се искаше да научат как е разкрила убийствата. Значи не трябваше да им казва.

— Дайте я на мен! — примоли се Тони.

— Ако не отговаряш на доктора, ще трябва да оставя Тони да действа както намери за добре — предупреди Пол.

В този момент вратата се отвори и Лу Солдано бе наблъскан в канцеларията. Анджело го последва с пистолет в ръка.

— Водя ви дружина! — обяви той.

— Кой е? — попита Пол. Превръзката все още закриваше оперираното му око.

— Лу Солдано — отговори Анджело. — Канеше се да се обади по станцията.

— Лу! — откликна Серино. — Какво правиш тук?