Филип Шелби - Опасни муцуни

— Какво става, по дяволите? — кресна Балантайн и оттласна агента, стоварил се отгоре му.

— От нюйоркското полицейско управление току-що ни предупредиха, че има стрелец на острова, сър! — рапортува задъхано шефът на охраната. — Не можем да рискуваме.

Агентът посочи надолу към острова. Балантайн се наведе към плексигласовото стъкло и видя още един хеликоптер, който кръжеше над пристана за фериботите. Балантайн отново се извърна към шефа на охраната:

— Но нали съм тук? Каква опасност може да…

Агентът изтръпна. Стори му се, че сенаторът е получил сърдечен припадък. Кръвта се бе отдръпнала от лицето му, ръцете му трепереха неудържимо.

— Сър? Сър, какво ви е?

— Смъкни ме още сега на този проклет остров! — дрезгаво прошепна Балантайн.

— Не мога да направя това, сър.

Но Балантайн не го чу. Мислите му се устремиха трескаво назад, в недалечното минало, когато в онази хижа в Кьор д’Ален бе принуден да изслуша обясненията на домакина. Спомни си как Доусън Уайли го бе запитал доколко силно желае да стане следващия президент на Съединените щати. Припомни си и своя отговор.

Тогава Уайли го бе попитал дали е напълно готов да приеме всички изпитания, които ще му поднесе съдбата, защото след сигнала за започване на акцията нищо не може да се промени или отмени. Нямаше да поддържат връзка… никакви контакти, никакви колебания, никакви корекции. Никой няма да му докладва какво е решил Доусън Уайли. Нито ще знае фаталната дата и час. Но ще му бъде гарантирано влизането в Белия дом.

И тогава той се бе съгласил. С всички условия.

Робърт Балантайн сам не можа да си обясни кога се досети, че съпругата му е в опасност. Дотогава въобще не му бе хрумвало, че тя може да бъде замесена в плановете на Уайли. Но разбра, че при тези обстоятелства нито молбите, нито заплахите, нито обясненията можеха да убедят охраната да го свали на острова. Оставаше само един изход: с рязко движение сенаторът измъкна пистолета от кобура на най-близкия до него агент и го насочи към главата на пилота:

— Към острова! Веднага!

Холис отчаяно търсеше изхода от машинното отделение. Най-после зърна някаква стълба в дъното. Втурна се нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж, но в един миг се сепна и се закова на място, задъхана и настръхнала — пред погледа й се появи вратата. Побутна я и се озова в коридора, обикалящ фундамента на колосалната постройка. В една от нишите бяха витрините, отбелязващи паметни дати от историята на монумента. По едно време се спря — тук по-силно се чуваше шумът на аварийния асансьор.

Холис пое към първата междинна площадка и успя да стигне навреме до асансьорната шахта, точно когато в нея се спускаха краищата на дългите асансьорни кабели. После движението спря, а това можеше да означава само едно: Доусън Уайли бе достигнал горната площадка. Оттам му оставаше само да се изкачи по спираловидната стълба към короната на Статуята.

В този миг погледът й попадна върху червения бутон, монтиран на колоната. Ако използва аварийния асансьор, ще спести скъпоценни минути, но повикването му може да предизвика подозрения у Уайли. Затова реши да не рискува.

Младата жена погледна нагоре по спираловидната стълба. Като че ли й се зави свят. Тръсна глава, за да се окопити и пое по стъпалата. Мълчаливо се помоли да не й прилошее от височината.

Клаудия Балантайн се усмихна на поредния репортер, въпреки че я бе затрупал с лекомислени въпроси, приведе се към него и го докосна по рамото:

— Ще ме извините за секунда, нали?

Отдели се от тълпата журналисти, хвана под ръка секретаря си и го отведе настрани, преди да му прошепне на ухото:

— Какво чакаме още?

— Вашия съпруг, мадам. — Смутеният секретар безпомощно вдигна рамене.

Клаудия се намръщи.

— Нямаме повече време. Предупреди журналистите, че е време да се оттеглят.

— Но…

Клаудия Балантайн се обърна, без да го изслуша, проправи си път през внушителната група от представители на медиите и се насочи към платформата. Робърт прекрасно знаеше от какво значение е това събиране за неговата предизборна кампания, макар че днес въобще нямаше да се споменават предстоящите президентски избори. По дяволите, от него не се искаше много — само трябваше да се появи навреме на сцената.

Вече бе прекосила половината разстояние до стъпалата, когато нейният секретар се провикна изплашено:

— Горе! Вижте там, горе!

Клаудия видя хеликоптера, кръжащ над площадката за кацане, непосредствено зад фериботния пристан. Но не се спря, а само поклати глава разочаровано, преди да поеме по стъпалата. Бурни възгласи приветстваха появата й зад катедрата.