Филип Шелби - Опасни муцуни

— Ето! От тук можем да влезем.

Младата жена видя голям прозорец, обкован с дъски. Те изглеждаха доста солидни, докато Кроуфорд не дръпна едната от тях, която се откърти заедно с късчета от бетона.

Единствената светлина вътре идваше от прозорците, но бе достатъчна, за да се види, че целият под бе изкорубен. Холис и Кроуфорд си проправиха път сред боклуците и стигнаха до една стълба. Изкачиха се до четвъртия етаж, където изглежда бе започнал ремонтът: стените бяха прясно боядисани, имаше натрупани пакети с паркет, готов за поставяне и нови стъкла за прозорците, все още обвити с полиетиленови платна. Не бяха докарали мебелите, само в ъгъла се виждаше забравен от някого изпоцапан с боя стол.

— Тук вече са свършили — рече Кроуфорд. — Едва ли ще се върнат.

Прекоси стаята, извади камеята от джоба си и я окачи на облегалката на стола.

Петнадесет минути по-късно бяха в една телефонна кабина в задната стаичка на препълнено кафене, недалече от станцията на метрото. Беше рисковано, но за щастие никой не им обърна внимание.

Кроуфорд пусна в процепа на телефонния апарат монета от двадесет и пет цента. Холис усети как в гърлото й се надигна паника, докато го наблюдаваше как натиска бутоните. Припомни си какво си бяха говорили, когато се прибираха онази нощ в Манхатън:

— Ако открием кой е наел Майстора, може би ще разберем дали Балантайн е истинската мишена.

— Добре. Но как?

— Нужна е примамка. И аз ще изиграя ролята на тази примамка.

Отначало Кроуфорд отхвърли идеята й. Рисковете бяха прекалено големи: в това уравнение имаше твърде много неизвестни. Но Холис успя да го убеди да й помогне и двамата изработиха плана.

Кроуфорд й подаде слушалката.

— Ти си на ход.

Младата жена чу познатото двойно позвъняване от другия край на линията. За миг си помисли, че ще изгуби съзнание. И тогава чу гласа на Пол. Сега вече бе разбрала всичко за него. Можеше да се справи.

— Пол?

— Холис? Ти ли си? Слава богу! Поболях се от тревога за теб. Добре ли си?

— Някой ни чакаше, Пол. Мен и Джоунс. Там, на летището. Опитаха се да ме убият…

Истеричната нотка в гласа й не бе преструвка. Въпреки хладния въздух в климатизирания Бункер Пол усети как по челото му изби пот.

— Холис, успокой се. Чух за стрелбата, но докладите бяха доста неясни. Кой се е опитал да те убие?

Тя си припомни думите на Кроуфорд: Знаеш съвсем точно какво е известно на Макган. Научил го е от Майстора. До последната минута трябва да се придържаш към логиката и истината.

— Джоунс! Той намери пистолет в онази зала в летището. След това се появи още един мъж. Казва се Кроуфорд. Той преследваше Джоунс. Но не успя да го залови и отвлече мен.

— Мили боже! С теб ли е сега?

— Не! Пол, аз… По някакъв начин полицията намери мястото, където ме беше завел. Имаше стрелба и експлозии. В суматохата успях да се измъкна.

— Добре, само се успокой. Остави ме да помисля.

Макган бе видял по Си Ен Ен репортажа за касапницата в Бедфорд Хилс. Гневът му нарастваше с всеки кадър. Първата част от плана му бе заработила идеално: Тесие бе успял да убеди колегата си от Второто бюро за „терористичната заплаха“. Онези от бюрото реагираха точно както се очакваше — претърсиха апартамента на Холис и откриха обгорено късче хартия с адреса в Бедфорд Хилс, което Тесие бе подхвърлил преди това. Този детайл бе най-важната улика в доклада, изпратен от Париж до специалния отряд в нюйоркското полицейско управление, което веднага организира преследването на „терористите“.

Но след това всичко се обърка отново и се превърна в някакво дяволско фиаско. Четирима ченгета бяха мъртви, а Холис и Кроуфорд бяха все още живи.

След като анализира най-новите доклади, както и сведенията, получени от разузнавателните служби, Макган разбра какво се бе объркало: Майстора бе заложил капан за Холис и Кроуфорд, разчитайки, че полицаите или ще ги подплашат и ще ги изпратят право в ръцете му, или ще ги застрелят при опит за бягство. На теория всичко изглеждаше великолепно, ала на практика се получи точно обратното.

Макган нямаше време, нито желание да протака повече. Трябваше сам да се погрижи за тези двамата.

— Холис, още ли си там?

— Да.

— Къде се намираш?

— В Манхатън. В Челси.

— Опиши ми по-точно местоположението си.

Холис се подчини.

— Сега ме слушай! — Макган вече нервничеше. — Можеш ли да останеш там още пет или шест часа? В безопасност ли си?

— Аз… предполагам, че да.