Филип Шелби - Опасни муцуни

Преметна тениската през лакът и закрачи из магазина, преструвайки се, че разглежда сувенирите, докато не чу гласа на продавача, подканящ клиентите да побързат. Майстора плати за тениската и отново се върна при сандъците, за да се увери, че някой закъснял купувач няма да бръкне точно там.

Навън туристите вече се бяха струпали край ферибота. Майстора се спря, за да хвърли последен поглед към Статуята на свободата. Забеляза надписа, предупреждаващ посетителите, че на другия ден няма да има екскурзии. Нямаше обяснение.

На другия ден мерките за сигурност щяха да бъдат засилени. Охраната на парка „Батъри“ бе поверена на нюйоркското полицейско управление, а специалните служби, подпомагани от рейнджърите към Службата за охрана на националните паркове, щяха да охраняват самата статуя — фундамента, допълнителните сгради, включително магазините за сувенири и кафенетата. Никой не очакваше да открие нещо подозрително, нито пък щяха да го намерят…

Не се предвиждаше охрана вътре в самата статуя, защото посещенията щяха да бъдат забранени след заминаването на последния ферибот. Утре Статуята на свободата щеше да служи само за фон на знаменателното събитие. Хеликоптерът на специалните служби ще да кръжи във въздуха, а рейнджърите щяха да патрулират с катери, за да държат на безопасно разстояние малките увеселителни корабчета. Тези мерки за сигурност не бяха сериозна пречка за Майстора.

Той се изкачи на горната палуба на „Мис Ню Йорк“ и погледна назад към Статуята на свободата. След утрешния ден тя нямаше да бъде същата.

Кроуфорд и Холис изминаха пеша цялото разстояние — петнадесет пресечки — от Сохо до Вилидж. Спряха се на кръстовището на Шесто авеню, заобиколени от десетки хора, забързани за работа. В ранния утринен час никой не им обърна внимание.

Подминаха внушителния магазин на Балдучи за хранителни стоки и завиха надясно по Западна десета улица. От двете страни на улицата, скрити зад дърветата, надзъртаха силуетите на стогодишните фамилни къщи. Бяха отминали една трета от разстоянието до следващата пресечка, когато Кроуфорд се спря, огледа се и бързо побутна Холис да се отбият към каменните стъпала пред близката страда с потъмнели от годините червеникави тухли.

Вместо ключалка под отвора за пощенската кутия имаше малък електронен панел. Кроуфорд чевръсто набра кода и влезе вътре. Холис го последва и се озова в тясно преддверие. В дъното се издигаше извита стълба, водеща към втория етаж. Младата жена се досети, че сградата е била преустроена и сега всеки етаж е поделен само между два просторни апартамента, с прозорци към улицата и към задния двор.

Кроуфорд се бе заел със следващата електронна система, за да проникне в апартамента отляво. Холис отново долови онази неприятна миризма, типична за всяко изоставено жилище, която бе запомнила и от къщата в Бедфорд Хилс.

Кроуфорд влезе във всекидневната и отвори вратичките на шкафа за стереоуредбата. Включи телевизора с помощта на дистанционното управление и въведе кода за достъп. Мигащите зелени точици върху екрана станаха червени.

— Системата за охрана е включена — каза той.

— А апартаментът на горния етаж? — попита Холис.

Кроуфорд отново натисна един бутон на дистанционното управление. Този път върху монитора се показаха само червени точки.

— Безопасно е. Горе няма никой.

Холис го последва по тесния коридор до малката кухня. Кроуфорд включи отоплението. Тя съблече палтото си и го постави върху облегалката на стола.

— Чие е това място, Сам?

Кроуфорд извърна поглед от нея и го насочи към прозореца, който гледаше към задния двор.

— На Уоли.

По начина, по който произнесе името му, Холис веднага разбра — пред очите й изплува перона в Париж и безжизненото тяло върху бетона.

— Съжалявам — тихо рече тя и докосна ръката му.

Кроуфорд извърна глава, за да скрие сълзите си.

— Уоли е роден и отрасъл тук. По-късно двамата със сестра си разделиха къщата — апартаментът на горния етаж е неин. Тя е пилот към „Федерал Експрес“.

— Знае ли за Уоли?

Кроуфорд поклати глава.

— Ще дойда отново и ще й кажа, ала чак когато свърши всичко.

Тишината натежа от мъката и болката на Кроуфорд, примесени с гняв. Сетне я погледна напрегнато и добави:

— Ти не би трябвало да си тук. Или поне да беше при по-други обстоятелства…

Младата жена срещна погледа му, без да трепне.

— Не, мястото ми е тук. Той ме очаква.

— Не бива да приемаш всичко прекалено лично. Макган е важен за нас, защото може да ни отведе до Майстора или да ни помогне да разберем коя е мишената.