Филип Шелби - Опасни муцуни

— Точно заради това ти е нужен жив: за да му зададеш някои въпроси. Е, добре, и аз искам същото! Всичко е прекалено лично .

Служителят от имиграционната служба вдигна поглед от черния паспорт в ръката му.

— Добре дошъл у дома, мистър Макган.

— Хубаво е да си отново у дома.

Макган се усмихна и взе паспорта. Сетне бързо се насочи към митничаря, който го провери, без да му задава въпроси. Това бе добре дошло, тъй като Макган нямаше никакво желание да предизвиква нещастен случай, ако митничарят се окаже прекалено любопитен и реши да провери черното му куфарче.

Излезе от летището и се насочи към едно от жълтите таксита. За щастие имаше късмет да попадне на шофьор, който не само говореше английски, но дори знаеше къде се намира Уест Бродуей.

Докато таксито си проправяше път сред гъстия трафик, Макган отвори черното куфарче. Вътре лежеше Магнум-357, за който Макган — като висш дипломатически служител — имаше разрешително. Служителят от охраната на летището „Шарл дьо Гол“ бе хвърлил само бегъл поглед върху разрешителното, издадено от френското правителство, и без повече въпроси го бе пропуснал през бариерата. Той пъхна ръце в куфарчето и започна да зарежда барабана с патрони.

Досега не бе имал нужда от оръжие. Ала като се имаше предвид, че Холис го бе излъгала за местоположението си, сега бе доволен, че има оръжие на разположение. Може би го бе излъгала и за останалото.

След това Макган извади лаптопа си, свързан чрез модема и сателитния телефон с Бункера в подземието на парижкото посолство, и пъхна дискетата. На екрана се появи карта на улиците на Сохо, Трайбък и Вилидж. Малката пулсираща оранжева точка продължаваше да сочи Уест Бродуей между Бруум стрийт и Спринг стрийт. Холис все още се намираше на същото място, където беше и преди шест часа, а не на Западна двадесета в Челси, както искаше да го накара да повярва.

Макган се усмихна, като си представи изражението на лицето й, когато нахлуе в нейното убежище.

Слезе от таксито в Уест Бродуей. Пое куфарчето с лявата си ръка, облечена в ръкавица. Палтото от дясната му страна, където бе оръжието, бе леко издуто. В дясната си ръка държеше локатора, по-малък дори от пейджър, свързан към лаптопа в куфарчето. Локаторът улавяше сигнали в радиус от двадесет метра. Функционираше безупречно.

Макган огледа улицата. Виждаха се големи камиони за доставки. Двама носачи стоварваха някакви мебели, обвити в найлон, а други двама се опитваха да балансират по тесните стълби няколко огромни платна и скулптури под взискателния поглед на собственика на галерията. Тротоарът и стълбите бяха все още хлъзгави от дъжда и допълнително затрудняваха работата им. Никой не обърна внимание на добре облечения джентълмен, който прекоси улицата, ловко прескочи ивицата вода и тръгна по тротоара.

Макган заобиколи склада, за да провери всички врати и прозорци. Прочете плаката на стачкуващите електротехници, а след това огледа ключалките на задните врати. Навсякъде бе заключено. Но локаторът не лъжеше: Холис Фримънт се намираше вътре в тази сграда.

Макган се върна обратно и отново внимателно провери всички катинари. Тогава забеляза малка врата зад камиона за смет, до улея за изхвърляне на боклука. На тази врата нямаше катинар.

Заобиколи камиона и натисна с рамо вратата. Тя леко подаде, той я притисна още по-силно и този път се отвори пролука — достатъчна голяма, за да влезе в приземието. Макган огледа вътрешността и погледът му спря върху стълбите. Приближи към тях и сигналът от локатора се усили.

Макган изкачи четири етажа, преди да види ремонтираните помещения. Сега разбра защо Холис бе решила да се скрие тук: беше чисто, сухо и топло. Докато електротехниците стачкуват, никой нямаше да я обезпокои.

Той огледа прясно боядисаните стени и колони, пакетите с паркет и издутите полиетиленови покрития от външната страна на прозорците. Най-после видя в ъгъла изцапания с боя стол, върху който бе преметнато нещо като тънка връв.

— Холис?

Гласът му отекна в празното помещение. Макган бързо сведе поглед към локатора в ръката си. Сигналът бе достигнал максимална сила.

— Холис. Аз съм, Пол. Къде си?

Той пъхна ръката си в джоба на палтото и стисна дръжката на магнума. Бавно пристъпи по бетонния под и приближи към стола, където висеше нещо. В този миг въздушното течение разлюля предмета и Макган разбра: това бе камеята. Задният й капак бе отворен.

— Здравей, Пол. Удържа на думата си. Дойде!