Филип Шелби - Опасни муцуни

Кроуфорд си проправи път сред колите и паркира. Холис протегна ръка към чантата си.

— Ще взема по едно кафе.

На Кроуфорд му се искаше да не се отбива никъде, освен в тоалетната, но не каза нищо.

— За мен черно, само с една лъжичка захар.

— Да не изчезнеш нанякъде!

Той уморено поклати глава. Пред колонките на бензиностанцията се бяха подредили дълги опашки, а движението по шосето беше необичайно оживено. Шофьорите неминуемо ще забележат белезите по техния камион, някои дори ще се приближат до кабината, ще го засипят с въпроси.

— Върви — рече той и махна с ръка. — Ще те чакам тук.

Холис пое към тоалетната, влезе вътре и веднага заключи вратата зад гърба си. За няколко минути остана неподвижна, с ръце под топлата струя, след което пусна студената вода и наплиска обилно лицето си. После влезе в тоалетната кабина и се заключи. Искаше да се освободи от цялата болка, от страха и мъката.

Не знаеше колко дълго време бе стояла там, опитвайки се да се окопити, без да се интересува, че Кроуфорд я чака в камиона. Изплакна устата си и бръкна в чантата, за да извади четката за коса.

Ресторантът имаше три барплота, всеки дълъг около петнадесет метра, с високи столчета, завинтени за пода. Покрай прозорците бяха поставени маси за шестима, а освен това имаше маси и в задния салон. Шофьорите я огледаха подробно, докато се приближаваше към бара, за да поръча две кафета. В заведението имаше само две жени — Холис и сервитьорката.

Разговорите се въртяха единствено около камиони и жени, товари и тарифи. Шегите бяха доста солени, смеховете отекваха гръмко, а над тях се носеше кънтри.

На стената, зад касовия апарат, бе окачен телевизор. В момента вървяха новините.

Съобщаваше за експлозия в близост до Бедфорд Хилс: полицейската акция завършила с неуспех, поне четирима полицаи били мъртви, а къщата изгоряла до основи. В нея е имало две лица, търсени от полицията — един неизвестен мъж и една жена, на име Холис Фримънт.

Репортажът показа пожарникарите, които се опитваха да загасят огъня. Камерата бе уловила един висок мъж с къса къдрава коса, разговарящ по клетъчен телефон. Сетне кадърът трепна, сякаш някой бе блъснал оператора. Когато образът отново се фокусира, Холис видя опушените дървета и санитарите, промъкващи се между тях с носилки, върху които се виждаше нещо, което не приличаше на човешки останки.

Репортерът показа снимка на Холис и подробно описа външността й. Последва предупреждение, че всеки, който я види, трябва незабавно да съобщи в полицията.

— Въоръжена и много опасна! — прозвуча страховитото предупреждение на говорителя, след което в ъгъла на екрана изписаха специалния полицейски телефонен номер 800.

Сервитьорката остави на плота хартиената кесия и листа със сметката.

— Искаш ли още нещо, скъпа?

Холис побърза да сведе глава.

— Една кутийка „Тик-так“ — рече тя, учудена, че жената не я разпозна. Плати и остави почти един долар бакшиш. Холис вдигна яката на сакото си и си заповяда да върви бавно към вратата. Чак когато се отдалечи на няколко метра от ресторанта, хукна да бяга.

Стигна задъхана до камиона и скочи в кабината.

— Телевизията! Показват всичко по телевизията! Кадрите и снимката ми…

Сетне внезапно осъзна, че Кроуфорд има радиоапарат в кабината. Слушаше новините със спокойно изражение на лицето. Холис му подаде чашата с кафе.

— Макган е доста умен, нали? — рече той. В гласа му прозвуча възхищение към противника. — Разкажи ми какво си видяла.

Холис затисна картонената чаша между коленете си и отвори капака. Пое дълбоко дъх и накратко разказа какво бе видяла и чула по телевизията.

Кроуфорд отпи от кафето, докато я слушаше с безизразно лице.

— Видя ли добре какво се е случило там? — попита той, когато тя млъкна.

— Полицията ни търси.

— Моля те, върни се назад в спомените си. Разбираш ли какво са замислили Макган и Майстора?

Холис си припомни снимката, която бяха показали пред камерата.

— Снимката е от пропуска ми за посолството. Пол го е взел и е изпратил по факса копие от тази снимка до нюйоркското полицейско управление… Не, почакай. Това не е вярно. Той не би могъл да го направи сам. Ще започнат да му задават въпроси. Трябва да има съучастник. — Тя се замисли. — Но кой?

— Доколко добре познаваш Макган и контактите му в Париж?

— На няколко пъти съм го придружавала на официални приеми. Той взима дейно участие в благотворителни прояви и други подобни. Майка му е от аристократичен род.