Кейт Моргенрот - Убийство с любов

Тя се изненада как е забелязал, че нещо с нея не е наред. Смяташе, че добре се прикрива.

— Аз ли? О, да, добре съм — увери го.

— Убеден съм, че ако веднага започнеш да четеш, ще свършиш книгата без проблеми до часа, в който започва срещата на групата ти — каза й той.

За миг се почувства объркана, но после си спомни, че в кухнята го попита какво да прави с литературния клуб. Той очевидно си мислеше, че точно това я тревожи. Не го поправи.

— Знаеш ли какво? — засмя се тя весело. — Точно така ще направя.

Той се наведе и я целуна пак. След това се обърна и отвори вратата. Кучетата се хвърлиха в краката му и Сюзан трябваше да ги хване за нашийниците, за да не избягат навън. След миг него вече го нямаше.

И точно както бе казала, Сюзан взе книгата и се настани в креслото до прозореца, който гледаше към меките хълмчета на игрището за голф.

И избухна в сълзи.

Беше силен и невъздържан плач, какъвто си позволяваше само когато е сама. Вдигна толкова шум, че привлече вниманието на Бо и Хектор. Те заподскачаха край нея, очевидно разтревожени от странните звуци, които издава. Нюфаундлендът Бо дори сложи лапи на коленете й и се опита да се покатери върху нея, сякаш беше малко кученце. Тя се разсмя през сълзи, докато го отблъскваше.

— Какво ми е? — попита се на глас, като се поовладя. Взе салфетка и си издуха носа. След това взе още една и си избърса лицето. — Нищо ми няма — каза твърдо. — Държа се глупаво. Всичко ще бъде наред.

Взе книгата и зачете.

Ашли и Стюърт

— Време е за ставане. — Стюърт се наведе над леглото и заопипва под завивките, докато намери крака на Ашли. Дръпна я за него и я привлече към себе си.

— Стюърт, престани — промърмори сънено Ашли и се опита да си освободи крака. — Рано е още.

Внимателно отвори очи и ги присви към светлината.

— Струва ми се, че е време ти да се върнеш в леглото.

— О, така ли? — Той се наведе и я целуна.

— Това не е връщане в леглото.

— Знам. Не мога, скъпа. Не и днес. — Изправи се, отиде до гардероба и извади една синя риза, все още в найлоновата торба от химическото чистене.

— Ти не ме обичаш вече — нацупи се тя.

Той скъса найлона и го хвърли към плетеното кошче за боклук. То беше на около метър, но найлонът беше лек, понесе се във въздуха и падна отвън. Ашли дори не забеляза. Пам пък веднага би му се нахвърлила да вдигне нещата от пода и да ги остави на мястото им, в боклука, и ако той не го направи, кой, според него, би трябвало? Гласът й звучеше като записан на лента в главата му. Беше време, когато в половината от случаите уцелваше кошчето, но към края на брака им започна нарочно да пропуска, само за да си докаже, че може да прави, каквото си иска в собствената си къща. Доставяше му удоволствие да остави топката найлон да си лежи на пода. И все още го правеше, дори когато Пам вече я нямаше.

— Не е така — възрази той и надяна ръкавите на ризата си. — Но ако още един път закъснея за работа, няма да мога да ти го докажа. Никога. Дори и да доживея до деветдесет.

— Ама ти не ги ли наближаваш? — подхвърли закачливо Ашли. Обичаше да го дразни за възрастовата им разлика. Това беше покана да я погъделичка и да се сборичка с нея — и обикновено той се хващаше.

Но днес поклати глава и каза:

— Този път няма да се вържа.

— Никак не си забавен — отвърна тя, изправи се до седнало положение в леглото и го замери с възглавница. — И без това не знаят защо закъсняваш.

— Шегуваш ли се? Женен съм от два месеца и закъснявам всеки ден? Няма как да им убегне. Особено след коледното парти. Забрави. Непрекъснато се случва.

— Защо? Какво се случи на коледното парти?

— Какво се случи? Видяха те как изглеждаш, ето това се случи.

— И какво ми е?

Знаеше, че си проси комплименти, но той нямаше нищо против.

— Е, точно това е. Нищо ти няма. Съвършена си.

Тя се облегна на възглавницата и се усмихна.

— А и роклята, която беше облякла…

— Беше „Версаче“ — подчерта тя.

— Беше си направо неприлична.

— Мислех, че ти харесва.

— Обожавам я — отвърна той. Бившата му жена винаги ходеше с поло на служебните партита. Поло, за бога! — Но точно затова трябва да започна да ходя на работа навреме. Пък и на теб ти предстоят много неща днес, нали?

Тя го погледна неразбиращо.

— Днес не е ли срещата на литературния клуб?

— О, това ли — махна пренебрежително тя.

— Да, това. Казах ти, че няма да ти е лесно да се адаптираш и да си намериш приятели тук. Знаеш, че литературните клубове са новата социална…