Кейт Моргенрот: Убийство с любов

След половин час беше вече във всекидневната и строго разглеждаше порите си в увеличителното огледало (преди да го купи, си мислеше, че има хубава кожа — но то й показа колко дълбоко е грешила). В този момент Гордън почука на вратата. Обикновено само се провикваше, че излиза, но днес си подаде главата.

— Само исках да ти кажа, че днес се налага да закъснея. Нали нямаш нищо против?

— Добре — отвърна тя, без да откъсва очи от огледалото. То си имаше редичка от лампички, чиято сила се нагласяше в зависимост от това дали беше вечер, дали си вътре или на слънце. Беше ги нагласила на най-силна слънчева светлина.

— Нямам представа защо упорстваш да се оглеждаш в това — каза Гордън.

— И защо според теб? Искам да видя точно как изглеждам.

— Изглеждаш великолепно.

— Появяват ми се бръчки.

— Аз не ги виждам — изтъкна той.

— А аз ги виждам в огледалото. То не лъже. Казва ми истината.

— Истината ли? Та това е все едно да те поставят под прожектор и да ти увеличат лицето — колко? — пет пъти?

— Седем — уточни тя.

— Тогава си представи какво би било да се разхождаш със седем пъти по-голяма глава.

— Не е същото.

— Точно това е, според мен — подчерта Гордън.

Тя най-накрая откъсна поглед от огледалото и го стрелна към него.

— Извинявай — понечи да я умилостиви той по навик. След това се опита да заглади нещата, като попита: — Днес какво ще правиш?

— Нищо, освен да се обадя на членовете на Младшата лига и да им напомня за семинара по лидерство и срещата на съвета следващата седмица. — Присила всеки миг щеше да избухне, но си спомни за срещата на литературния й клуб този следобед. Това не бе единствената група, в която членуваше, но си беше нейната група. Тя я бе основала, тя я ръководеше и (обикновено) изпитваше удоволствие от участието си в нея. За днешната среща обаче не беше много сигурна. През последните няколко месеца имаше известни сътресения. Изгубиха двама членове, които се разведоха и се преместиха, затова тя покани двама нови, но не беше убедена, че изборът е правилен. Спомни си, че все още имаше Канди и Сюзан. Те бяха в групата от самото начало и Присила знаеше, че може да разчита на тях.

Сюзан и Хари

Сюзан знаеше, че е загазила. И то много.

Не бе дочела книгата.

— Какво ще правя, Хари? — попита тя, докато взимаше каната с кафе от машината и наливаше в чаша.

— Не съм дочела книгата. Присила ще ме убие. Все казва, че не иска клубът да се превърне в онези имитации, в които половината членове дори не четат книгите.

Сюзан трябваше да прекрачи Бо и Хектор — двете огромни кучета, проснали се на плочките, — за да занесе чашата с кафе на Хари, който бе седнал на кухненската маса и преглеждаше първата страница на бизнес секцията на вестника. Косата му бе мокра от душа и както се бе привел, Сюзан виждаше следите от гребена. Смесица от сиви кичури, напръскани със сребристобяло.

Остави кафето до него.

— Хм? — изсумтя той, без да вдига глава. След това забеляза кафето. — О, благодаря.

Хари винаги бе казвал, че тя може и да не умее да готви, но прави най-хубавото кафе, което някога е пил. Когато тя отбелязваше, че за това не се изискват кой знае какви способности, само трябва да отмери точното количество, той й отговаряше, че човек не бива да се вглежда чак толкова втренчено в комплиментите. Хитро от негова страна, защото заради тези думи не бе направил нито веднъж кафе за толкова години.

— Безкофеиново ли е? — попита.

— Половината е с кофеин, половината — без. Нали каза, че лекарят те е посъветвал да намалиш кофеина.

— Знам, но днес имам нужда от кофеин. Тази сутрин ми предстои важна среща.

— Е, не си ми казал. Но ако изпиеш две чаши, ще си вземеш цялата доза.

— И ще ставам да ходя до тоалетната през две минути — промърмори той.

— Добре, ще ти направя ново.

— Колко време ще отнеме?

Тя извъртя очи.

— Около две минути. Не можеш ли да изчакаш две минути?

Изля каната в мивката, изхвърли стария филтър и отмери кафе за новата доза. Кафе-машината им беше от онези, които вършеха всичко, включително и мелеха зърната. Можеше дори вечер да нагласи таймера така, че кафето да е току-що приготвено, когато Хари слезе сутрин от спалнята, но Сюзан предпочиташе да става с него и сама да му го приготвя. Вършенето на разни дребни неща за него й доставяше удоволствие. Всъщност и на двамата им харесваше.

Чувстваха се удобно един с друг още когато се запознаха във вилата на родителите й в Нюпорт. Беше се върнала за ваканцията, след като завърши втори курс в „Барнард“. По-големият й брат доведе Хари на гости, бяха състуденти в „Уортън“. Когато го видя за първи път, той й се стори толкова сериозен, толкова съсредоточен и по-възрастен от повечето приятели на брат й. Оказа се, че наистина е по-голям. Докато другите момчета работеха най-много по година-две за „Голдмън“ и „Саломон“, преди да кандидатстват в „Уортън“, Хари бе работил десет години, преди да започне да следва. Първата вечер Сюзан, заинтригувана от странния приятел, когото брат й бе довел, направи всички възможни маневри, за да седне до него на вечеря, и го слушаше с интерес, докато й признаваше, че според него човек не може да научи много в бизнес колежа — поне не толкова, колкото научава, когато работи. Но той все пак решил да следва, защото така се правело, ако искаш да стигнеш върха. Не каза точно, че планира да покори върха, но нямаше и нужда.