Кейт Моргенрот: Убийство с любов

Вдигна слушалката.

В петъчната сутрин Софи пристъпи през автоматичните врати и се пренесе от забързаните улици на Манхатън в тишината на болничното фоайе. Бе прекрачвала този праг десетки пъти през последните три години, но всеки път се изненадваше от контраста между разсеяния шум навън и приглушеното спокойствие на болницата, между света на живите и света на умиращите. Всеки път, когато преминаваше през тези врати, си мислеше колко далеч един от друг бяха тези два свята, макар че физически ги разделяше един дъх. За майка й това бе времето да изпие шепа хапчета. За баща й — минутите за получаване на резултатите от биопсията.

Отиде до асансьора и натисна копчето за третия етаж. Настаняваха пациентите с един и същ вид рак на едно и също място. Отделението за страдащи от рак на панкреаса беше малко и мрачно. Когато пристъпи в познатия коридор, се почуди колко ли пъти бе идвала тук през последните няколко години. Десет? Петнайсет? Повече? Колко пъти лекарите й бяха казвали как по всичко личи, че този път баща й няма да излезе от болницата? Но някак си той винаги успяваше да се пребори (според него с усилие на волята). Затова, когато предния ден отново го приеха, тя дойде да го види и отново изслуша познатите прогнози, а когато времето за посещение изтече, се прибра у дома. Единствената разлика беше, че този път лекарите се оказаха прави.

Стигна до стаята на баща си и намери вратата отворена. Слънчевите лъчи преливаха през прозорците, вазата с оранжеви лалета, които му бе купила, все още стоеше на перваза, но завесите около леглото, които баща й обикновено държеше спуснати, сега бяха дръпнати и дюшекът бе съблечен до голо, с изключение на найлоновата подложка. Една сестра се бе привела и се опитваше да я махне, но усети присъствието на Софи и вдигна поглед към нея.

— Съжалявам — каза сестрата. — Той вече не е тук.

— Къде го закараха? — попита Софи. Учуди се, че гласът й прозвуча спокойно. И съвсем равно.

— На долното ниво — отвърна сестрата. — Искате ли да видите тялото?

Софи кимна.

— Тогава вземете асансьора до подземието.

Софи се върна обратно по коридора и зачака търпеливо асансьора. Когато вратите се плъзнаха и отвориха, тя влезе вътре и видя, че до копчето за първия етаж има друго с буквата П на него. Ако изобщо го бе забелязвала преди, приемаше, че става въпрос за тъмно мухлясало подземие, пълно с кофи, метли и препарати. Натисна копчето и асансьорът я отведе надолу. Мина покрай фоайето и се спусна под земята. Как не се бе сетила досега, че болницата има нужда от място, където да складира провалите си?

Когато слезе, вместо голите бетонни стени, кофите и метлите, които си бе представяла, видя рецепция с покрит с килим под. В нея нямаше мълчаливи мъже в сини гащеризони, а едно много хубаво и много младо момиче, седнало зад бюро. Приличаше на ученичка, беше някак си неестествено да сложат толкова младо същество да отговаря за болничната морга. Но сигурно, помисли си Софи, само много млад човек би се съгласил да работи тук. Защото за младите, смъртта е нещо, което се случва на другите.

Тя съобщи на момичето името на баща си и то провери в компютъра. Вдигна телефона, но преди да набере, каза:

— Ще отнеме само няколко минути — и направи знак на Софи да седне. След малко се появи санитар. Беше облечен в зелени болнични дрехи и на джоба му бе закачена пластмасова табелка с името. Софи забеляза, че се казва Джеймс… също като баща й.

— Моля, елате с мен — подкани санитарят и тя го последва надолу по коридора. След като излязоха от приемната, килим вече нямаше, а подът бе покрит с лъскав и твърд линолеум. На Софи й се стори, че шумът от стъпките й е смущаващо силен и сякаш цяла вечност върви по този коридор. Завиха надясно и санитарят спря пред затворена врата.

— Искате ли да вляза с вас? — попита той учтиво.

— Не, благодаря ви.

Изчака го да се обърне и да се върне обратно. Чак когато изчезна зад ъгъла, тя отвори вратата. Вмъкна се вътре, затвори след себе си и се почувства като попаднала в друга реалност. Това не бе част от болницата — светът на болните и умиращите. Това беше светът на мъртвите. Тялото на баща й лежеше върху стоманена маса, покрито до раменете с дебел бял чаршаф. Тялото на баща ми, повтори си тя, сякаш бе някаква негова собственост, от която се беше отказал. Къщата на баща й, вилите на баща й, колите на баща й, бизнесът на баща й, тялото на баща й. Вече не притежаваше нито едно от тези неща.

Прекоси малкото пространство, което ги делеше, и застана до него. Беше си мислила, че ще е като заспал, но не бе така. Лицето му изглеждаше различно. Приживе в него винаги имаше някакво напрежение — устните бяха стиснати, очите — присвити, дори кожата бе силно опъната върху черепа. Беше същото лице, но всичко бе отпуснато — не умиротворено, а просто отпуснато.