Кейт Моргенрот: Убийство с любов

В този момент Софи внезапно осъзна, че за първи път се намира в една стая с баща си, без да усети онова присвиване в стомаха и напъните за повръщане, като преди изпит, за който не си учил, но трябва задължително да издържиш. И това прозрение я накара най-после да повярва, че баща й е мъртъв. Тялото не бе успяло. И отпуснатото лице — също. Само това усещане за спокойствие в негово присъствие направи смъртта му реалност.

Софи не вярваше, че той някога ще умре. Винаги й се бе струвало, че може да направи каквото си поиска — че законите на природата не важат за него. Затова когато преди три години му поставиха диагнозата и лекарите го предупредиха, че му остават само няколко месеца живот, и го посъветваха да помисли добре дали да се подлага на болезненото лечение, или да се опита да извлече максимума от времето, което има, тя не се учуди, че той пренебрегна съвета им, поиска лечението и се върна в ремисия. Успя да я убеди, че ще живее вечно. И сега, когато гледаше трупа му, изпита странна, неестествена лекота, сякаш бе вървяла часове наред с тежък товар и най-накрая го бе свалила от плещите си. В едно беше сигурна — не така би трябвало да се чувства човек, когато стои до мъртвото тяло на баща си.

От тези мисли я откъснаха гласове отвън в коридора. Вратата се отвори и влезе съпругът й Дийн. След като той пристигна, и последното парченце от пъзела се намести — облекчението й вече беше пълно. Точно се канеше да заговори, когато забеляза зад рамото му хубавата рецепционистка. Сигурно момичето е решило, че Дийн заслужава личен ескорт до залата, и не бе повикало санитаря. Все такива неща се случваха на съпруга й.

— Кажете ми, ако имате нужда от нещо — каза момичето на Дийн.

— Добре, благодаря — отвърна той.

Софи видя, че момичето не си тръгна, дори след като Дийн затвори вратата. Беше си сваляч, дори когато не се напъваше. Може би една от причините да я преследва, когато се запознаха, беше, че не можеше да повярва в нейното безразличие към него. Сега, като се сещаше за това, й се струваше невероятно — беше време, когато той наистина не я интересуваше. Когато го видя за първи път, си помисли, че е прекалено хубав с пясъчнорусата си коса, трапчинката на едната буза и някак мазния начин, по който я облъчваше с чар. Отказа му три пъти, но той я преследваше толкова упорито, че накрая успя да си уреди среща. Кой може да устои, когато толкова много го желаят? И на тази първа среща й стана ясно, че той не е само красив, а също така саркастичен и умен, малко неуверен и решен да я впечатли, като в същото време се шегуваше за своя сметка с това. Не беше сигурна кога точно се случи, но тя се влюби в него… много силно. Толкова силно, че на никого не бе признавала колко точно, освен на себе си. Знаеше, че подобна любов по-скоро отблъсква мъжете, дори съпрузите.

Дийн се приближи към нея и я прегърна през раменете.

— Добре ли си, Кара Мия? — попита я. Така я наричаше на галено. Започна да й вика Мия, защото настояваше, че изглежда като близначка на Мия Фароу (макар Софи по-скоро да смяташе, че героизира външния й вид, който се дължеше просто на шведските гени на майка й — сини очи, бяла кожа, руса коса). С годините галеното й име метаморфозира до италианското любовно обръщение.

Тя кимна.

— Добре съм.

След това сведе поглед към баща си.

Беше истинско чудо, но Дийн и баща й се бяха разбирали прекрасно. Баща й често казваше, че бракът й с Дийн е единственото нещо, което е направила както трябва. А за трите години, през които бяха задно (същите, през които и баща й бе болен), Дийн никога не бе изрекъл и една лоша дума за него. Затова сега очакваше да каже нещо от сорта, че ще му липсва или че е бил корав старец. Но след дълго мълчание Дийн произнесе:

— Беше такъв задник.

Софи така се изненада, че се разсмя. Но после смехът й заседна в гърлото. И за още по-голямо свое учудване се разплака.

Минаха няколко седмици и след един луд изтощителен ден Дийн предложи идеята.

Лежаха на леглото в тъмното и гледаха към Сентрал Парк и килима от дървета и сгради с мъничките трептящи светлинки от другата страна на парка. Дийн обичаше да спи на отворени прозорци и при изключено отопление, затова бяха завити с дебел юрган. Той бе зад нея, ръцете му обгръщаха кръста й, а брадичката му бе заровена в рамото й.

Бяха си говорили за изминалия ден — какво бе направила тя, какво му се бе случило на него на работа, но от няколко минути си мълчаха приятно. Софи гледаше как премигват светлините на сградите, когато Дийн заговори.