Кейт Моргенрот: Убийство с любов

— Мислех си — поде той бавно, — че последните седмици бяха доста тежки за теб, нали?

— Малко — потвърди тя.

Дийн изсумтя. Такава си беше Софи, винаги разбираща.

Ако я притиснеш, ще си признае, че последните седмици са били не „малко“, а много тежки за нея. Първо, трябваше да се погрижи за толкова много неща: погребението, телефонните разговори, писмата. След това трябваше да се отвори и завещанието. Баща й имаше брат и сестра, и двамата със семейства и деца — общо шест племенници. Той също се бе оженил (и развел) два пъти след смъртта на майката на Софи. И двете му бивши съпруги бяха живи и здрави. Но баща й не бе оставил на брат си, сестра си, племенниците и бившите си съпруги и петак. Софи бе единственото му дете и бе получила всичко — къщи, коли, антикварни мебели, колекцията му от произведения на изкуството, — всичко. И тя трябваше да реши какво да прави с цялото това наследство.

Беше истински кошмар.

Софи си спомни, че бе чела статия за това какво се случва обикновено със спечелилите от лотарията — те са моментално притиснати от роднини, приятели и непознати. Същото се случи и с нея. Изведнъж се оказа, че всички имат планове за инвестиции или предлагат услуга, без която тя не би могла да живее, или пък просто си мислят, че заслужават парче от баницата. За много от хората, които й се обадиха и й писаха, тя се чудеше откъде изобщо са разбрали за наследството. Баща й бе сравнително добре известен бизнесмен, но дори не се доближаваше до истинските магнати в бранша. Некрологът му се появи в няколко икономически списания и това беше всичко, но изглежда, съществуваше някаква мрежа, по която подобна информация течеше и се разпространяваше до множество точки.

Всичко беше толкова уморително, а освен напрежението около уреждането на подробностите и всекидневните грижи, у нея се загнезди и болезнено чувство за загуба. Първоначалното усещане за лекота, което изпита, застанала над тялото на баща си, не се задържа дълго. На негово място се настани бездна от съжаление. Не че й липсваше. Като се има предвид какъв бе приживе — гневен, презрителен, отмъстителен, критичен, — тя си беше по-добре без него. Но я измъчваше безвъзвратно отишлата си възможност за промяна. Не че той щеше да се промени — винаги бе знаела, че това никога няма да се случи, — но си мислеше, че тя би могла.

Винаги бе вярвала, че един ден ще му се опъне. Баща й понякога я дразнеше и я предизвикваше да го направи. „Как можеш просто така да си стоиш?“, подиграваше й се той (макар че според нея се изискваше много повече кураж, отколкото баща й си представяше, да си стои кротко, да сложи на лицето си маската на безразличието, докато той вика и кряка или пък й се надсмива — зависи в какво настроение беше). „Държиш се като някаква жалка жертва — казваше й той. — Майка ти би се преобърнала в гроба, ако те види. Тя никога не би позволила на някого да й говори така. В нея имаше дух. Беше смела.“

Софи смътно си спомняше крясъците, толкова пронизителни, че преминаваха през затворени врати, притиснати към ушите ръце и възглавницата, с която се покриваше. Май това бе споменът за смелата й майка и този спомен вероятно можеше да обясни защо тя самата избягваше конфронтациите. Тормозеше я обаче съзнанието, че цената на мира бе собственото й достойнство. А сега баща й си бе отишъл и бе прекалено късно за промяна.

Така че идеята за промяна вече се въртеше в ума й, когато онази нощ Дийн й каза в леглото:

— Мислех си, че имаме нужда от промяна.

От начина, по който го изрече, Софи разбра, че ще направи предложение, което според него тя няма да хареса.

— Каква промяна? — попита.

Той се поколеба, преди да продължи.

— Първо ми обещай, че ще си помислиш, преди да ми отговориш.

Определено нямаше да й хареса, помисли си Софи.

— Добре — отвърна тя.

— Хубаво тогава, мислех си, че може би трябва да се изнесем от този град. Не прекалено далеч — добави бързо, предусещайки протеста й. — Мога да пътувам до работата си, а ти също можеш да продължиш да работиш в книжарницата, ако искаш.

Откакто бе навършила шестнайсет години, Софи работеше в книжарницата за криминални романи „Черната орхидея“. Първата и втората година в гимназията прекарваше ужасно много време там — мотаеше се вътре, купуваше цели наръчи книги и така се опитваше да отложи прибирането си у дома. По този начин се запозна със собствениците Бони и Джо. Тя толкова дълго висеше в книжарницата им, че те най-накрая й предложиха почасова работа. Веднага прие и откри, че много й харесва. Беше заобиколена от най-любимите си неща на света — книгите. И то не какви да е стари книги, а криминални романи. Дийн се шегуваше, че ги обича повече, отколкото обича него.