Кейт Моргенрот - Убийство с любов

Джулия сви рамене като че ли й бе все едно.

— Мислех си за поредиците. Чух за „Омнибус на криминалните романи“. Можем да прочетем част от нея. Там има и класика, и нови книги.

— Това е… — започна Присила, млъкна и продължи малко неохотно — … всъщност доста добра идея. И аз си мислех да видим този „Омнибус“, съставен от Дороти Сейърс. Но може би е по-добре да го съчетаем с някои по-нови подборки. Какво ще кажат останалите?

Но щом Джулия и Присила се бяха разбрали, никой друг не смееше да изкаже мнение.

Май

Софи и Дийн

— Софи — извика Дийн. — Софи… Софи! — повиши глас. Бе застанал в гардеробната и разглеждаше редиците с костюми и полиците с ризи и якета.

— Какво има? — попита Софи точно зад него.

Дийн се стресна и се обърна.

— Господи! Ще получа инфаркт така.

— Щеше да ме чуеш, че приближавам, ако не вдигаше такава олелия — отвърна му тя.

— Не мога да си намеря кашмиреното яке. Ти разопакова багажа. Къде си го дянала, по дяволите?

— Излъсках с него мебелите. Къде мога да го дяна? — И Софи погледна през рамото му към полиците. — Трябва да е окачено при костюмите.

— Знам къде трябва да е, но го няма там.

— Да се обзаложим ли?

Той я погледна.

— Защо ли изведнъж започва да ми се струва, че шансовете ми в този облог не са добри?

— Защото наистина не са добри. За какво ти е?

— Имам делова среща след работа утре.

— Но ти винаги ходиш на такива срещи в града с костюми.

— Прекалено добър детектив си. Пипна ме. — И той вдигна шеговито ръце, все едно се предава. — Няма да е в града. В кънтри клуб в Уестчестър ще е. Ще изглеждам доста глупаво с костюм в кънтри клуб, не мислиш ли? Затова се надявам да намериш якето.

Тя наистина го намери точно където би трябвало да е — висеше си в гардероба. Беше се скрило сред костюмите и спортните якета, които Дийн не носеше често. Те бяха изблъскани към края, за да заемат възможно най-малко място. Софи не се учуди, че Дийн не бе успял да го открие, но той малко се смути, когато я видя да излиза от гардеробната със закачалката в ръка.

Подаде му го, а той я прегърна през кръста и я придърпа към себе си, вместо да го вземе.

— Ти си най-добрата.

— Внимавай, ще го намачкаш — предупреди Софи, когато якето се притисна между тях.

— Каква трагедия. — Придърпа я още по-близо към себе си и се гушна в нея по начина, който тя така добре познаваше.

— Още не сме вечеряли — каза Софи. — Пилето по киевски е почти готово… или поне ме остави да изключа фурната.

— Забрави за пилето по киевски — промърмори той.

Само след няколко минути тя точно това и направи, а след това й трябваха два дни, за да разкара миризмата на прегоряло пиле от кухнята, и се наложи да изхвърли тавата.

Софи знаеше, че в някакъв период от брака им сексът ще стане рутинен, но досега това бе единственото нещо, което не се бе влошило с времето, дори и през годината, в която само се караха. Спомни си първия път, когато правиха любов — и колко изненадан беше той. „Изглеждаш толкова срамежлива“, беше й казал. „Аз съм си срамежлива“, бе отвърнала тя. „Но не и в леглото“, бе я поправил той.

По-късно същата вечер, след като тя изхвърли пилето и двамата лежаха в леглото, а Дийн се унасяше в сън, тя попита:

— Значи утре ще се върнеш късно за вечеря?

— Не, не утре, скъпа — промърмори той сънено, обърна се и пъхна ръце под възглавницата. В тази поза приличаше на малко момченце. Тя обичаше да го гледа как спи, но май само този изглед към него й се предоставяше напоследък. Дийн винаги работеше до късно, а сега с пътуването нещата се бяха влошили още повече. През няколкото седмици веднага след преместването той полагаше всички усилия, за да се прибира у дома навреме и да могат да вечерят заедно, дори да е в девет или десет часа. Но след това му възложиха някаква сделка и той започна да се връща вкъщи след полунощ.

Дийн разбираше, че на Софи й е трудно така, и се стараеше да повдига духа й — носеше й малки подаръци или й се обаждаше през деня, но пролетта за нея въпреки това се проточи ужасна и безкрайна. Дните бяха мрачни, сиви и изглеждаха много дълги, а опитите й да пише дадоха нищожен резултат. Измисли точно пет изречения, четири от които зачерта.

Литературният клуб я спасяваше. Софи трябваше да признае, че не хареса твърде Присила, но пък й отдаваше заслуженото за сериозността, с която се отнасяше към криминалните романи. Четоха новия „Омнибус“, после Реймънд Чандлър, след това носителя на наградата „Едгар“ за най-добър роман. Присила се справяше добре със селекцията и срещите винаги бяха оживени. Отначало Софи беше малко скептична към Джулия и Ашли, защото не й приличаха на хора, които четат. И беше права за това — те наистина не четяха, но това правеше реакциите им към книгите още по-интересни. Софи бе свикнала да говори с горещи почитатели на криминалетата, докато работеше в „Черната орхидея“, и откри, че безразличните към този вид книги Джулия и Ашли реагират по доста по-различен начин. Не сравняваха всяко произведение със стотиците други, които бяха чели преди това. Не класираха книгата според каноните на криминалния жанр. Те просто изразяваха личното си мнение, а това беше освежаващо.