Кейт Моргенрот - Убийство с любов

— Освен ако не съм я убила аз.

Софи и Алекс

— Не — поклати глава Алекс. — Не си. Не би могла. — Млъкна и остана замислен няколко секунди. След това добави учудено: — Но как?

— С хлороформ и въже.

— Не това питах.

— Знаеш как — каза Софи. — Натрупваш толкова много омраза, та имаш чувството, че ще се пръснеш. Толкова много болка, че искаш хората, които са те накарали да страдаш, да ги заболи колкото и теб.

— Тогава защо не уби съпруга си?

Тя се засмя.

— Повярвай ми, мислих и за това. Не го направих, донякъде защото бях наясно, че по-трудно ще отърва наказанието, но най-вече защото исках той да страда. Исках да разбере какво означава целият ти живот да бъде съсипан от човек, за когото си мислил, че те обича.

— И реши да го натопиш за убийството на Джулия?

Софи кимна.

— Значи през цялото време си знаела, че са любовници.

Софи отново кимна.

— И откога?

— От много отдавна го подозирах, че ми изневерява — призна тя. — Още преди баща ми да почине. Но се уверих в деня, в който се местихме и намерих обецата. Реших, че може да е приключил връзката си. Че може би наистина е искрен, когато казва, че иска преместването да бъде ново начало за нас. — Усмихна се. — Но тази илюзия не изтрая дълго. Когато започна още повече да закъснява, разбрах, че всичко си продължава както и преди.

— И кога разбра, че става въпрос за Джулия?

— Беше въпрос на късмет донякъде. Знаеше ли, че се срещаха на игрището за голф зад вашата къща? Дийн паркираше пред кънтри клуба и отиваше пеша до малката горичка под хълма. Нямаше представа, че съм започнала да излизам на разходка по игрището вечер. И веднъж, докато се разхождах, чух гласа му. Чух и женски глас. И тогава… — Софи потръпна. — Тогава разбрах, че работата е много лоша. Осъзнах, че не е искал да се преместим, за да започнем нов живот. Беше се преместил заради нея.

— Тогава ли реши да го направиш?

Тя го стрелна с поглед.

— Разбира се, че не. Хората залитат в извънбрачни връзки. Може да се случи на всеки и много пъти тези забежки приключват и семействата се събират отново. А аз обичах Дийн. Бог ми е свидетел, че дори бих го оставила да продължи да ми изневерява, ако това беше цената да запазим брака си. Дори понякога си мислех, че не съм му достатъчна. Звучи ужасно, нали? — Лицето и се сгърчи.

— И какво те накара да промениш това си решение? — попита Алекс.

Софи не отговори веднага. Зари стъпалата си с още пясък, пълнейки целите си шепи. Потупа купчинката и продължи.

— Разбрах, че всичко е било лъжа. От самото начало. На баща ми поставиха диагнозата рак точно преди да се запознаем. Не му даваха повече от шест месеца и след смъртта му аз щях да го наследя. Или поне такива сметки си е правил Дийн. Затова се ожени за мен.

— И нямате предбрачен договор?

— Разбира се, че не. Бях влюбена.

— И кога според теб Джулия се е намесила в играта?

— Не съм много сигурна. Не мисля, че е станало преди да се оженим, макар че няма как да знам. Както и да е, убедена съм обаче, че преместването в Кънектикът е било нарочно. Дийн се е притеснявал, че мога и да не му дам развод. Но в Кънектикът не е задължително да има виновна страна при развода и законите са много по-либерални от тези в Ню Йорк при подялбата на имуществото. Освен това покупката на къщата и мебелите даде на Дийн възможност да превърне част от наследството ми в истинска семейна собственост.

— Много хладнокръвно — подхвърли Алекс.

— Студено като лед — съгласи се Софи. — Мисля, че сърцето му е от лед.

Млъкнаха отново. В нощната тишина се чуваше само прибоят на океана. Алекс възобнови разговора.

— И как разбра всичко това?

— Помниш ли как се добрах до имейлите, които дадох на полицията?

— Отбила си се в работата му, когато си знаела, че няма да е там. Помолила си да го почакаш в кабинета му и си знаела паролата за електронната поща.

— Бях го правила и преди това.

— Кога?

— Месеци по-рано. През лятото. След като ги видях заедно. И така разбрах.

— Разбра всичко, така ли?

— Да. Сякаш… целият свят се срути върху мен. — Тя вдигна поглед, като че ли да провери дали светът отново не се е надвесил заплашително над нея. Небето бе осеяно с облаци, но на места беше ясно и през дупките грееха множество звезди. — Стори ми се, че изгубих посока.

— И какво направи?

— Нищо. Абсолютно нищо. Почти не ставах от леглото. Прекарвах по-голямата част от дните в плач. Мислех си, че не съм постигнала нищо. Бях жалка нещастница. А ми бяха предоставени всички шансове…