Кейт Моргенрот - Убийство с любов

Софи усети, че нещо я стиска за гърлото, което значеше, че щеше всеки момент да се разплаче.

— Тогава защо ме доведе тук? Защо направи това с мен? Ще ми се никога да не ми се беше обаждал. Да ме беше оставил на мира. — Понечи да стане от пясъка. Очите й се пълнеха със сълзи, които не можеше да спре, и заради тях не виждаше много добре.

Алекс се пресегна, хвана я за китката и не й позволи да се изправи. Тя започна да се дърпа, за да се освободи от хватката му.

— Не, почакай. Не ме остави да довърша. Оказа се, че греша.

При тези думи тя спря да се дърпа.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях сигурен, че не мога да бъда този човек. Но месеците си минаваха, а аз не можех да те изкарам от ума си — и си помислих, че виждам начин, по който да се превърна в мъжа, когото заслужаваш. Но ми отне девет месеца да събера кураж.

— Кураж за какво? — учуди се тя.

— Да бъда честен с теб. И да ти кажа истината.

— Кураж? Защо? Толкова ли беше трудно да ми кажеш това?

— Не, не беше трудно.

— Тогава защо чака толкова време?

— Не това имах предвид — уточни Алекс. — Още не съм го направил.

— Кое?

— Не съм ти казал истината. Не и цялата истина. Има още нещо.

— Не те разбирам — поклати глава тя. — Какво още би могъл да ми кажеш?

Алекс не отговори на въпроса й, а стисна толкова здраво ръката й, че я заболя.

— Чуй ме, знам, че ще постъпиш както сметнеш за правилно — каза той след дълго мълчание. — Но искам да знаеш, че те разбирам. Така беше още като взех решението.

— Плашиш ме — промълви Софи.

— Никога няма да ти дам повод да се страхуваш от мен, Софи. Искам да го знаеш. Разбра ли ме?

Изпита желание да му извика: „Какво има?“ Но той говореше толкова развълнувано, че тя само каза:

— Разбрах.

— Помниш ли, когато детектив Акерман твърдеше, че е сигурен в моята вина?

Тя кимна.

Алекс пое дълбоко дъх.

— И беше прав. Виновен съм.

Софи поклати глава.

— Не. Не ти вярвам. Лъжеш.

— Не те лъжа. Беше прав за мен. Аз убих първата си съпруга.

— Ти… ти…

— Аз я убих — повтори тихо Алекс.

— Но предишните й опити за самоубийство…

— Те са самата истина. Когато се запознахме, тя току-що бе излязла от болницата. Беше след втория й опит. Беше в ужасно състояние. Но след като започнахме да излизаме, стана друг човек. Каза, че съм я накарал отново да се почувства жива. Че съм й спасил живота. Прекрасно е, когато някой толкова много се нуждае от теб, когато успееш така да го промениш. В добавка имаше толкова много пари и искаше да ги харчи само за мен. Една вечер се бяхме напили и тя предложи: „Защо не се оженим?“ Аз, разбира се, знаех за миналото й, и преди я бяха обирали бивши съпрузи, затова подписах най-ужасния предбрачен договор, който адвокатите й успяха да измислят. И го направихме. Оженихме се. Всичко беше прекрасно… за известно време. Бяхме женени по-малко от година, когато тя отново започна да се влошава. Може би лекарствата спряха да й действат, може би тя спря да ги пие, не знам. Но опитах всичко, за което се сетих. Молех я да отиде при друг лекар. Да взема различни лекарства. Но тя не искаше да стане от леглото. С дни не се къпеше. А един ден стана, облече се и ми каза, че иска развод. Беше решила, че не съм нейният спасител, а истинската причина за проблемите й. Припомних й какво е говорела за мен, какво е изпитвала към мен, как е имала нужда от мен, а тя отвърна, че съм бил хубава играчка… Хубава играчка!? И ми се изсмя, че съм бил толкова глупав, за да подпиша предбрачния договор, защото сега нямало да получа и един цент.

Не го бях планирал. Е, може би малко. Просто прехвърлих в ума си възможностите, макар да си казах, че никога не бих могъл да го направя. Беше като насън. Просто фантазия. Напълно безобидна. Само че една вечер тази фантазия стана реалност. Действах като робот. Поисках да говоря с нея за раздялата ни. Заявих, че не искам да създавам проблеми и я поканих на питие. Разтворих цяла шепа клонопин в коктейл от джин и тоник, защото има същия горчиво-сладък вкус. Седнахме и двамата пихме. Не можах да повярвам колко бързо припадна. Занесох я до колата. Оставих лист, химикалка и телефона до нея, след това включих двигателя. И отидох на парти. Чувствах се добре. Бъбрех с хората. Останах до късно. Когато се прибрах… я извадих от колата и я оставих на пода в кухнята. Обадих се в полицията и дори на няколко пъти опитах да й правя изкуствено дишане, защото реших, че това е естествената реакция, дори когато няма надежда. Отначало полицаите бяха много добри с мен и ми съчувстваха. Всичко вървеше добре, докато не се появи детектив Акерман. Поговорих с него само минута и разбрах, че ме подозира. Просто беше сигурен, че аз съм я убил. Не знам как, но беше разбрал.