Кейт Моргенрот - Убийство с любов

— Значи не беше Хари? — попита Акерман.

— Не. Беше Софи.

— О, да, логично. Днес съдебните заседатели се оттеглиха за размисъл, нали?

— Всъщност тя отговори на мое позвъняване. По-рано й се обадих да видя как е.

След ареста на Дийн — и преди Софи да продаде къщата и да се върне в града — двете със Сюзан бяха станали близки приятелки. Едно от първите неща, които Софи каза на Акерман, когато разбра, че са се събрали със Сюзан, беше:

— Значи затова си бил тук вечерта, когато бях следена. И затова Дийн каза, че е виждал колата ти паркирана наоколо много вечери подред. Акерман се усмихна широко и отвърна:

— Ти се оказа много добър детектив.

— Е, какво каза Софи? — попита сега Акерман. — Добре ли е?

— Не съм сигурна. Обади ми се от някакъв самолет. Пътува за Сейнт Бартс.

— Според мен е страхотна идея да се махне от страната, докато произнесат присъдата.

— Не е само това — продължи Сюзан. — И аз мисля, че е добра идея, след като не поиска да дойде да постои при нас.

— И щом мислиш, че идеята е добра, какво те притеснява?

— Човекът, с когото е заминала.

Акерман вдигна рязко глава.

— Не и с…

— Да — кимна Сюзан. — С него. Не разбирам защо Софи постъпва така. Непрекъснато прави една и съща грешка.

— Може би това е по-силно от нея.

— Разбира се, че не е по-силно от нея. Целият опит с Дийн трябва да й е отворил очите. Когато преживееш нещо подобно, предполага се, че си си научил урока. Виж ме мен. Поне се уча от грешките си.

Акерман отиде до нея, обхвана лицето й с длани, наведе се и я целуна.

— Мислиш ли? — промърмори.

— Да — отвърна Сюзан. — Мисля, че този път направих добър избор.

Софи и Алекс

Седмицата в Сейнт Бартс беше вълшебна.

Софи можеше да измисли само тази дума, за да я опише. Бе разтърсена от емоции, за които бе мислила, че никога повече няма да изпита. Същата луда тръпка, която бе усетила, когато започна да се среща с Дийн. Това би трябвало да я разтревожи, като се има предвид как свърши връзката им, но тя се опитваше да убеди сама себе си, че този път не греши. Вече можеше да усети, ако нещо не е наред. И проблемът беше, че вече усещаше.

Усещаше го през цялата седмица. Видя го на лицето му, когато той си мислеше, че не го гледа — макар че щом доловеше втренчения й поглед, веднага си слагаше усмихната маска. Не се страхуваше от него. Не беше това. По-скоро й се струваше, че той се страхува от нея. Но си каза, че това абсурдно.

Знаеше, че какъвто и да е проблемът, той беше една от причините за тяхното щастие. Изпълваше всеки миг с енергия, изостряше сетивата, точно както гладът прави храната по-вкусна.

На петия ден настъпи развръзката. Тогава дойде новината. Софи и Алекс бяха на терасата. Току-що бяха приключили със закуската, седяха и се наслаждаваха на гледката. Слънцето искреше по океанската повърхност и единственият звук, който се чуваше, беше мекото приплясване на вълните в брега. Телефонът иззвъня и разби на парчета тихата утрин, все едно някой хвърли камък в стъкло.

Спогледаха се. Само един човек имаше номера им тук, адвокатката на Алекс — Рут. Беше й казал да не звъни при никакви други обстоятелства, освен след произнасяне на присъдата от съдебните заседатели.

Нямаше какво друго да е.

— Аз ще вдигна — каза Алекс. Стана и влезе в стаята.

Софи зарея поглед над океана. Усети, че диша в ритъма на прибоя.

От стаята зад себе си чу как Алекс вдигна телефона. След няколко секунди мълчание каза:

— Благодаря, че се обади. Дочуване.

След миг се върна на терасата и седна на стола до нея.

Софи продължаваше да гледа право пред себе си. Алекс неловко се покашля.

— Съдебните заседатели са произнесли присъдата. — Млъкна, очевидно очаквайки някаква реакция от нея.

Тя не помръдна. И той продължи:

— Решили са, че е виновен.

Без да помръдва, тя попита:

— А присъдата?

— От двайсет и пет години до доживотна.

Софи притвори очи.

— Скъпа?

— Може ли да остана за малко сама? — попита тя.

— Разбира се.

Чу как Алекс става, а когато до нея долетя звукът от затварящата се след него врата, отвори очи. Всичко си беше точно същото. Почака емоцията да се върне. Не беше сигурна какво ще изпита. Трябваха й няколко пълни с тишина минути, за да е сигурна какво чувства. Беше… облекчение.

Софи и Алекс

Алекс се върна в стаята след час. Влезе внимателно, готов да излезе отново, ако тя пожелае да остане сама по-дълго.

Завари я да седи на терасата на същото място, както я бе оставил, сякаш цял час не бе помръднала.