Кейт Моргенрот - Убийство с любов

Но, Софи, кълна ти се, не аз убих Джулия. Не бих могъл да го извърша отново, дори не мисля, че осъзнавах какво правя и първия път, просто бях натрупал прекалено много омраза. И не заради това, което направи първата ми жена. Тя просто освободи у мен някаква лавина, събирала се с години. Само така мога да си го обясня. Вярно е, мразех Джулия, но не съм я убил и не съм натопил съпруга ти, както си мисли Акерман. Макар че не мога да го виня, че смята така. Логично е. Знае, че съм убил първата си съпруга. Естествено е да си мисли, че съм виновен и за смъртта на втората. Но не съм. Не знам дали ми вярваш, но това е самата истина.

Софи седеше тихо и неподвижно през цялото време, докато Алекс говореше, и гледаше бавно приближаващите се светлинки на голям пътнически кораб, който идваше от хоризонта.

Когато заговори, тя продължаваше да се взира в светлинките, а гласът й не издаваше нищо от това, което си мислеше.

— Защо ми разказваш това? — попита.

— Искам да бъда с теб, Софи. Знам, че звучи откачено, но искам да се оженя за теб. Сигурно си мислиш, че ми стигат толкова бракове. Но аз желая друг вид брак вече. Искам да съм с човек, който наистина ме познава. Не съм особено добър човек. Но искам да бъда добър с теб. Веднъж ми каза, че би могла да простиш почти всичко, стига да не те лъжат. Не се хващам за думите ти като удавник за сламка. Знам, не си предполагала, че истината може да е чак такава. Извърших нещо непростимо. И ти обясних защо, но съм наясно, че нямам извинение за подобно деяние. Предполагах, че вероятно ще сметнеш за свой дълг да ме предадеш на полицията, но реших въпреки това да рискувам. Искам да ти кажа, че… каквото и да решиш, ще те разбера.

Зачака реакцията й, но тя мълчеше. Все още се взираше над водата.

— Всичко е наред — каза той тихо. — Можеш да ми кажеш какво си мислиш. През последните няколко месеца съм си представял този разговор сигурно хиляди пъти. Премислил съм всеки възможен отговор. Каквото и да кажеш или направиш, няма да ме изненада.

Тя най-накрая се обърна към него и той колкото и да се опитваше да отгатне реакцията й, не успяваше, защото лицето й бе непроницаемо.

След няколко секунди Алекс кимна, сякаш за да потвърди някаква своя мисъл.

— Няма нужда да казваш каквото и да било. Знаех си, че е невъзможно.

— Кое е невъзможно? — попита Софи със същото странно и непроницаемо изражение.

— Ами абсурдно е да си мисля, че човек като теб изобщо би си помислил да бъде с мен след всичко, което съм направил.

— Човек като мен? — повтори Софи. — Какво искаш да кажеш?

— Някой… — Алекс търсеше точната дума, но накрая каза само: — … добър. Някой истински добър човек.

— И защо си мислиш, че съм добра?

— Взе такива трудни решения. Например, когато откри, че съпругът ти е имал връзка с Джулия. И въпреки че го обичаше, направи тежкия избор да го предадеш на полицията. Навярно ще направиш същото и с тази информация. И може би дори точно това искам. Не знам.

Отново настъпи дълго мълчание. След което тя изведнъж го наруши.

— Казвала ли съм ти някога любимия си цитат?

— Не. Да не е на Агата Кристи?

— Не, но би могъл да е неин. Цитатът е: „Никой не познава никого достатъчно добре“.

Алекс се намръщи.

— Да не искаш да кажеш, че не те познавам добре?

— Работата е там, че доскоро и аз не се познавах.

— Не те разбирам. Какво имаш предвид?

— Винаги съм мислела, че с баща ми сме най-противоположните хора на света. Беше истински шок да установя, че съм същата като него. Всичко, което изброи и което според теб ме прави добър човек, така наречените от теб „трудни решения“ — не са това, което си мислиш.

— Искаш да кажеш, че си предала доказателствата на полицията, защото си била гневна на съпруга си и си искала да го накажеш? Така ли е? Това е нормална човешка реакция. А ти направи толкова много други добри дела. Помогна ми, въпреки че не беше длъжна, дори не беше сигурна дали съм виновен или не.

— Имах причина да ти помогна — отбеляза Софи.

— Защото се влюби в мен ли?

— Не. Не затова.

— Тогава защо?

— Помогнах ти, защото знаех, че не си го извършил ти.

— Но как би могла? Да не би да си видяла съпруга си да излиза през онази нощ? Да не би да си го проследила и да си станала свидетел на всичко? Така ли беше?

— Не. Той не е излизал в онази нощ. Беше точно там, където каза в съда — спеше на дивана.

Алекс поклати объркано глава.

— Не разбирам. Тогава няма как да знаеш, освен ако…

Софи завърши изречението вместо него: