Кейт Моргенрот - Убийство с любов

Алекс се отпусна до нея. Погледна я, тя все още се взираше в океана. Затова и той обърна очи натам, като че ли всички отговори бяха на хоризонта, където синевата на морската шир се сливаше със синевата на небето. И двамата мълчаха. Накрая Алекс предложи:

— Искаш ли да отидем да се гмуркаме?

Тя се усмихна, тържествената атмосфера бе стопена.

— Да — отвърна. — С удоволствие.

Облякоха си банските, слязоха на плажа и наеха моторна лодка, която да ги закара на някое уединено място на юг, надолу по брега, където да се гмуркат. Лодката полетя и заподскача по вълните, двигателят й ревеше толкова силно, че не се чуваха какво си говорят. Когато човекът, управляващ лодката, го спря, все едно се потопиха в течна тишина. Сложиха си плавниците и маските, скочиха във водата и потънаха в друг свят. Стрелкащите се около тях риби имаха невероятни, причудливи цветове: крещящо жълти ивици върху кадифено черно, оранжевото беше толкова ярко и греещо, че рибите приличаха на осветени отвътре, синьото се съчетаваше с наситено мораво. Алекс се пресегна да я хване за ръката и двамата заплуваха заедно през кристалночистата вода.

Когато се върнаха в хотела, Алекс я пусна да се изкъпе първа. След това и той влезе под душа и като приключи, излезе при нея на терасата. Слънцето залязваше.

— Вечеря? — попита той.

Тя кимна.

На вечеря Софи сама се изненада от апетита си. Не изпитваше никакъв глад, докато не сервираха храната. В този момент изведнъж озверя. Изяде абсолютно всичко в чинията си, но забеляза, че Алекс едвам докосна своята.

След вечеря тя предложи да се разходят. Поведе го по плажа, далеч от бунгалата и хората, и след десет минути вече не виждаха никакви признаци на цивилизация. Зад тях имаше тъмна ивица дървета. Пред тях — тъмна вълнуваща се вода.

Софи седна на пясъка, все още напечен от слънцето.

Алекс се отпусна до нея.

Седяха и мълчаха. Бяха прекарали в мълчание по-голямата част от деня, но това беше споделено мълчание. Мълчание на неизреченото съгласие. Сега беше малко по-различно. Мълчанието беше пълно с предчувствия.

Тя зарови пръстите на краката си в пясъка, докато усети студения, незатоплен от слънцето слой. Накрая проговори.

— Има ли някакъв проблем, Алекс?

Усети как той се стегна. Но когато заговори, гласът му беше спокоен.

— Какво имаш предвид? Всичко е наред.

Тя кимна и остави тишината да ги погълне за още известно време. След това отново заговори.

— Искам да те попитам нещо.

Той се обърна и я погледна, но тя не можа да разгадае изражението му в тъмното.

— Какво?

— Исках да те попитам защо чака девет месеца, преди да ми се обадиш. По телефона каза, че ще ми го обясниш лично. Но оттогава не си продумал и дума по въпроса.

Той не отговори веднага. Взе шепа пясък, разпери пръсти и го остави да изтече между тях. Чак когато дланта му остана празна, заговори:

— Знам, че ти дължа обяснение. Исках да ти кажа, но непрекъснато отлагах.

— Мисля, че вече е време — отбеляза Софи.

Той въздъхна.

— Трябваше да го направя по-рано, но бях егоист. Толкова много исках тази седмица с теб. И тя беше прекрасна.

— Говориш, сякаш всичко е свършило.

Алекс вдигна очи към нея.

— Така ли е? Всичко ли свърши? — попита тя.

— От теб зависи, ти ще решиш… когато чуеш каквото имам да ти казвам.

— Добре — съгласи се Софи. — Слушам те.

Алекс сведе отново поглед, но този път започна разсеяно да чертае фигури в пясъка. Накрая ги изтри с опакото на дланта си.

— Трябва да се върна малко назад, когато за първи път дойдох при теб за помощ след убийството на Джулия. Помниш ли как бързо се сближихме?

Тя кимна.

— Е, от моя страна това беше… как да се изразя?

— Пресметнато? — помогна му Софи.

— Да. Звучи бездушно. Но да, беше пресметнато. Исках да те накарам да се влюбиш в мен.

— Разбирам — промълви Софи, взряна в скута си. Забеляза колко силно стискаше вплетените си пръсти. — Имаше нужда от помощта ми. Когато това приключи, и с нас беше свършено. Не ми се обади, защото не си бил влюбен в мен.

Алекс припряно възрази.

— Не заради това не ти се обадих. Точно обратното.

— Обратното ли? — Софи вдигна очи.

— Осъзнах, че те обичам, глупаче. Искам да кажа, че и сега те обичам.

— И затова не ми се обади?

— Да. Дори се заклех никога да не ти се обаждам.

— Защо? Да не би да се боеше от риска?

— Не. Поне не за себе си.

— А за мен ли се боеше?

— Да. Защото знаех какво преживяваш. Бях те използвал също толкова хладнокръвно и преднамерено като съпруга ти. Знаех, че съм те лъгал също като него. И че ти заслужаваш повече. Заслужаваш мъж, който да е напълно искрен и открит с теб. Човек, на когото можеш да се довериш напълно. А… аз знаех, че не мога да бъда този човек.