Кейт Моргенрот - Убийство с любов

— Прегаряме вечерята — натърти Акерман и се усмихна широко на Сюзан.

— Казах ти, че не мога да готвя — защити се тя.

— Мислех, че скромничиш. Но очевидно съм сбъркал. Напоследък ми става навик.

Сюзан се обърна към Присила, все още с усмивка на уста. Опита се да стане сериозна, но не успя да изтрие щастливото си изражение.

— Извинявай, Присила. Наистина съжалявам. Не бих пожелала такова нещо на никого. Но ще се оправиш. Ще видиш.

И затвори вратата в лицето на Присила, макар че се опита да го направи внимателно.

Ню Йорк

Юли

Софи

Девет месеца.

Бяха минали девет месеца без никаква вест.

И един ден, когато процесът свърши и съдебните заседатели се оттеглиха, за да вземат решение, той се обади.

Софи беше в новия си апартамент. Беше живяла само в Ъпър Ийст Енд, затова когато се върна в града, си купи жилище в центъра. Домът, който бе делила с Дийн, беше класически шестстаен апартамент, а новият беше мансарда. Щом приключи с ремонта му, се погрижи в него да няма нито една антика. Избра си модерни мебели от дизайнери като Салоти, Кавали и Монтис. Беше като ново начало.

Но другата покупка на Софи се оказа още по-важна крачка. През последните месеци усилено бе търсила най-добрата търговска площ. Накрая я намери, даде оферта и сега вътре течеше ремонт. Щеше да отвори своя собствена книжарница за криминални романи.

Когато реши да го направи, си даде сметка, че инвестицията не е кой знае колко добра. Баща й би я направил на нищо, но реши да прати предпазливостта — и известна сума пари — по дяволите. И без това имаше прекалено много и от двете.

След като намери магазина, се свърза с архитект. Той самият беше любител на криминални романи и двамата заедно създадоха един напълно непрактичен, но по тяхно общо мнение — прекрасен проект. Решиха да преустроят магазина като къща, цялата в полици за книги. Имаше голяма всекидневна, в която клиентите можеха да си общуват. Щеше да има и няколко читални, както и кухня с големи овални маси, където смяташе да сервира кафе. Отзад се излизаше във вътрешен двор с дебели сенки, а отпред имаше големи френски прозорци, който също като на истинска къща гледаха към улицата.

Освен обичайните литературни четения, Софи предвиждаше да организира и премиери на книги, група за решаване на кръстословици, която да се събира в неделя, и накрая, но не и по важност — своя собствен литературен клуб.

Всички й казваха, че нищо няма да излезе. Но на Софи не й пукаше. Можеше да си позволи да изгуби пари, ала по всичко личеше, че бизнесът ще тръгне по-добре, отколкото бе очаквала. Вече писаха за нея в доста вестници. Историята си я биваше — съпругата на обвинен в убийство отваря книжарница за криминални романи.

Софи си мислеше, че би трябвало да предвиди интереса на медиите, след като беше съпруга на Дийн. Очакваше в началото да я преследват репортери, но когато даде да се разбере, че не възнамерява повече да контактува със съпруга си, който скоро щеше да й е бивш, предположи, че интересът ще замре. Но не стана така.

Не беше предвидила и влиянието на поведението й върху Дийн. Адвокатката му настояваше, че присъствието на Софи на процеса е жизненоважно. Мълчаливата й подкрепа би изпратила силно послание към съдебните заседатели. Би означавала следното: „Познавам този човек, омъжих се за него и все още му вярвам“. Отсъствието й от съда щеше да е изключително красноречиво. Но посланието, което Софи изпрати на Дийн по адвокатите беше просто: не . После той й отправи молба поне да заяви, че вярва в невинността му. Отговорът й беше същият.

Накрая, пак по съвет на адвокатите, Дийн й се обади.

Позвъни й от скрит номер, затова беше напълно неподготвена, когато вдигна телефона и чу гласа му.

— Здравей, Софи.

Тя мълчеше. Сякаш някой я бе стиснал за гърлото и не можеше да диша.

— Софи? — повтори той. — Там ли си?

— Да — каза тя. Само това успя да произнесе.

— Как можеш да ми причиняваш това, след като знаеш, че съм невинен? — попита той.

Тя пое дълбоко дъх. Гневът освободи белите й дробове.

— Едва ли можеш да се наречеш невинен — отвърна му.

— Но не съм го направил аз. Трябва да ми повярваш.

— Така ли мислиш? Повярвах ти, когато каза, че ме обичаш. Не съм длъжна нищо да правя.

Тонът му стана отбранителен.

— Не съм единственият съпруг, който е изневерявал.

— Ако това ти е извинението, не струва и пукната пара.