Ейдриън д'Аже - Конспирация Пекин

— Много по-голяма, отколкото хората си мислят. Министър-председателят откри една огромна катедрала, а християнските лобистки групи не само се сдобиха с доста власт в парламента на Канбера, но и тук, в Сидни.

— Направо може да вземете и Джери Бъфет!

— Имаме си — отговори Кейт. — Всичко отиде по дяволите на третата ни годишнина. Бях на пазар и купих хубава бутилка „Шато Латур“ и две отлични говежди филета. Малкълм се прибра с двама от неговите политически приятели и започнаха молитвена среща в моята дневна, а после изпиха виното! След молитвите се заеха с предварителния подбор. Всички, които бяха разведени, привърженици на абортите или, о, ужас на ужасите, подкрепяха правата на обратните, не заслужаваха номинации.

— Както си забелязала, същото важи и за много от републиканците у дома. Политиката ли беше единствената причина?

— Не — сподели Кейт. — След две години брак Малкълм започна да ми опява да имаме деца. Каза, че ще е добре за имиджа му като политик.

— Не твърде красив мотив, за да раждаш деца — внимателно изрази мнението си Къритс.

— Точно така. Затова, когато престана да изпълнява съпружеските си задължения, аз заминах за Йейл.

— Той ожени ли се наново?

— Месец след развода. За своя позната от политиката — отговори Кейт с крива усмивка. — Те са си лика-прилика, а аз се почувствах като излязла предсрочно от затвора. А при теб, тайнствени човече, какво е положението?

— Брак? — Къртис поклати глава. — Няколко пъти съм бил на крачка от него и понякога мисля, че сигурно няма да е лошо да се прибираш у дома при някого. Но като се има предвид моята работа, ще ми е нужна специална жена, с която да бъдем екип.

— Страхуваш се да не говориш насън? — закачи го Кейт.

Къртис се засмя.

— Ние се заклеваме да мълчим дори докато спим, но от разказа ти излиза, че да си омъжена за политик също не е леко.

Кейт се замисли.

— Знаеш ли, не мисля, че ме отблъсна само политиката, макар никога да не съм си мечтала да бъда жена на политик. По-скоро причината беше в смесицата между политика и религия, във вярата, че истината принадлежи само на тях. Това ме отврати. Тези хора са такива лицемери.

— Религията може да бъде голяма сила — замислено отбеляза Къртис. — Проблемът е, че всички религии се основават на вярата, а не на логиката. Невъзможно е да спориш с мюсюлмански терорист, убеден, че ще отиде право на небето, защото е вдигнал във въздуха някой автобус в името на Аллах. Нито пък с президент или премиер, които смятат, че сам Господ ги ръководи.

— Като вид ние винаги сме имали нужда да вярваме в нещо по-висше от нас самите — каза Кейт. — Виж, древните гърци и римляни са имали цял куп богове, за които са можели да воюват: Аполон, Меркурий, Зевс — и те са помагали като отплата за жертвоприношенията. А кой вярва в тях сега?

— Не съм много сигурен, че ние сме по-просветени — възрази Къртис. — Мюсюлманите смятат, че християните бъркат, а те от своя страна вярват, че мюсюлманите са на погрешен път. Знаеш ли, винаги съм се чудил какво ли ще правят атентаторките самоубийци със седемдесет девственици на небето? — добави той с усмивка.

След вечеря, докато бавно се разхождаха обратно към „Парк Хаят“, хотела, в който бяха отседнали, Къртис прегърна Кейт през кръста и тя откри, че й се иска да го опознае много по-добре.

На летище „Кингсфорд Смит“ в Сидни Ал Фалид се качваше на последния полет за Мелбърн. На сутринта щеше да се прехвърли на прекия полет на „Катай Пасифик“ до Пекин.

Пристанището на града мишена

Зловещият сигнал на последния звуков маяк, закрепен на скалите, които покриваха прокопаните под пристанището тунели, отекваше тихо и без прекъсване в слушалките на водещия водолаз. Той описа 20-градусова дъга с приемателя, за да се увери в посоката на последния писукащ маяк. Провери местоположението му и с компаса, но когато протегна ръка, за да дръпне съобщителното въже и да сигнализира на колегите зад себе си да продължат, нещо изби приемателя от пръстите му.

Водолазът замръзна и зачака. Полагайки усилия да не се паникьоса, той започна безмълвно да се моли на Аллах за закрила на мисията. Каквото и да беше, онова не се върна. Вероятно някоя малка акула, помисли си водолазът, нави осигурителния шнур на приемателя и установи наново посоката. След това леко подръпна съобщителното въже, давайки знак, че е време да продължат напред.

Дългото и предпазливо пътуване по дъното на пристанището отне повече от час и половина. Водещият водолаз сигнализира, че са достигнали последния маяк, и екипът внимателно се спусна към скалите, които се издигаха над западния градски тунел. Работата в тъмното по закрепването на бидона към дъното не беше лека, но екипът бе тренирал със седмици, бе усъвършенствал смъртоносното си изкуство на един пуст плаж по южното крайбрежие. Ръководителят се промъкна опипом до последния цилиндър, а групата, без да бърза, постави товара на позиция. Една бикоглава акула се стрелна откъм скалите и мина над водолазите. Отгоре се разнесе дълбокото боботене на двойка извънбордови двигатели — някой богат и могъщ неверник връщаше голяма лодка обратно на котвеното й място. След като остави екипа си да свърже последния цилиндър с останалите, водачът провери дълбокомера и показанията на компаса, а след това заплува по предварително избран маршрут на север, бавно размотавайки от лека макара дълъг детониращ шнур. Всеки от цилиндрите съдържаше петдесет килограма амониева селитра и бе изработен така, че да насочи експлозията нагоре. В центъра на селитрата бяха сложени два и половина килограма пластичен експлозив и всички детонатори бяха свързани с детониращия шнур. Водачът знаеше, че под вода експлозивите се държат различно и колкото по-дълбоко бъде положен шнурът, толкова по-бързо щеше да гори. Той бе изучил занаята си в Ирак близо до горния край на Персийския залив и беше пресметнал времето на експлозията до последната секунда.