Ейдриън д'Аже - Конспирация Пекин

Имран се изкуши да вметне, че нито Иран, нито Сирия бяха показали териториалните амбиции на Хитлер или на Съединените щати, а президентът и неговите генерали изглежда си нямаха и понятие от усложненията при започването на война със страни като Ирак. Но съобрази, че коефициентът за интелигентност на този полковник и чувалите с пясък имат много общо, затова се направи, че не е чул.

— Това ми напомня за днешната публикация на вашето мнение в „Ню Йорк Таймс“. Кой ви е разрешил? — настоятелно попита полковник Васенбърг.

— Не съм знаел, че за да изразя личното си мнение, имам нужда от разрешение, полковник — отговори Имран, който също започна да се ядосва. — Предполага се, че един от крайъгълните камъни на тази демокрация, която много искаме да наложим в Близкия изток — добави многозначително той, — е свободата на словото. Но на мен ми се струва, че за консервативни правителства като днешното тя важи само ако случайно си съгласен с тях.

Полковник Васенбърг едва не получи удар.

— Вие сте нает от правителството на Съединените щати да се придържате към политиката, очертана от президента, Пентагона и мен, а това не включва писането на критични мнения по вестниците. Подобно своеволие надхвърля правомощията ви. В бъдеще ще представяте цялата си кореспонденция за одобрение на мен. На мен, ясно ли е? Свободен сте.

Имран вдигна рамене и излезе от кабинета на Васенбърг, поклащайки глава. Командващият базата не само страдаше от мания за величие, но според професора беше и сериозен кандидат за инсулт или сърдечен пристъп. Той завъртя очи и помаха на слисаната Кейт, която чакаше пред вратата да влезе.

— Кроушоу! Тази жена Брейтуейт дошла ли е вече?

— Да, сър! ИИЗБА на САЩ, сър! — изрева в отговор капитан Кроушоу. — Бързо, полковникът чака — подкани я той, като помахваше с ръка, подкарвайки Кейт към вратата.

Тя наклони глава, вдигна вежди, събра очи и направи муцка на капитана, преди да влезе в светилището на полковника.

— Искали сте да ме видите, полковник? — попита Кейт и премигна невинно в зачервеното лице на Васенбърг, който потропваше с пръсти по плота на писалището.

— Свободно.

— Благодаря, полковник — снизходително отвърна Кейт и още повече го ядоса.

— Тази сутрин отбелязах, че не съм доволен от облеклото в тази база и един от основните нарушители сте вие! Джинсите не са приемливи тук, а косата ви трябва да е или късо подстригана, или вързана на кок. Кроушоу ще ви прати копие от правилника за облеклото в армията.

— Полковник, твърдението ми може да ви изненада, но аз не съм част нито от вашата, нито от нечия друга армия. Ако исках да се строявам в шест сутринта на плаца или да връзвам косата си на кок, щях да постъпя в Уест Пойнт. Но от малкото, което съм виждала в армията — продължи тя втренчена в дребничкия мъж, седнал зад осигуреното си срещу бомби писалище, — много се радвам на решението си да стана микробиолог.

Без да крие гнева си, Кейт се завъртя на пети и излезе през укрепената с пясъчни чували врата, оставяйки полковник Васенбърг онемял, но още по-решен да съсипе кариерата на буйната млада изследователка. Той се протегна към писмото, подписано лично от секретаря по отбраната, което бе получил със следобедната поща. В него се искаха двама висококвалифицирани специалисти с право да работят в лаборатории с четвърта степен на защита. Те трябваше да бъдат назначени във фармацевтичната компания „Халиуел“ като офицери за свръзка по проект за създаване на ваксина срещу едрата шарка. Полковникът добави името на Брейтуейт към това на Сайед, което вече беше написал. Смяташе, че докато успее да измисли нещо по-неприятно, това затънтено място поне щеше да спъне кариерата й.

Халиуел Тауър, Атланта

Д-р Ричард Халиуел паркира своя червен спортен мерцедес „Макларън“ в частния си гараж под Халиуел Тауър. С максимална скорост над 300 км/ч и цена, надхвърляща четиристотин хиляди долара, спортната кола беше още един от символите на непрестанното преследване на властта от Халиуел. В неделните дни отиваше на черква с голямата черна лимузина „Мерцедес 600“, която караше и жена му. Така показваше един не толкова агресивен образ. Симон Карстеърс, личната помощничка на Халиуел от близо осем години, предпочиташе макларъна.

Халиуел пъхна ключа в частния си асансьор и се качи до кабинета си на последния етаж. Бляскащият монолит от хром и стъкло символизираше „голямата фармацевтика сред останалите големи“. Фармацевтичната компания „Халиуел“ притежаваше клонове и заводи в шестдесет и три държави.