Ейдриън д'Аже - Конспирация Пекин

— Не си се разбързал — озъби се той на новодошлия.

Мексиканецът подскочи с озадачен израз на лицето.

— Тук съм — обади се Халиуел, излизайки иззад живия плет, който заграждаше неголемия парцел, заеман от парка.

— Защо е цялата тази тайнственост? — попита мексиканецът.

— Защото така ми харесва — рязко му отговори Халиуел. Без да сваля фините си кожени ръкавици, той измъкна обикновен плик от кашмиреното си палто. — Вътре има хиляда долара в брой. Там, откъдето идват тези, има още много, разбира се, в случай че сътрудничиш.

— А ако не искам? — Мексиканецът огледа предпазливо високия, добре облечен мъж с маска, отсъди, че е в по-добра позиция, и черните му като въглени очи проблеснаха от алчност. Каквото и да искаха от него да направи, то явно бе достатъчно важно, за да бъде обгърнато с изключителна секретност. Усещането му за превъзходство не трая дълго.

— Ако откажеш да се заемеш със задачата, смятай, че тази среща изобщо не се е състояла. Няма да получиш и хилядата си долара. Ако все пак решиш да свършиш работата, която е доста проста, ще бъдеш възнаграден добре. И в двата случая трябва да си държиш устата затворена. В плика има и няколко снимки. Направени са в мотела зад „Хънгри Джакс“. Те са само копия. Ако не си държиш езика зад зъбите, оригиналите ще бъдат доставени на жена ти.

Мургавото лице на мексиканеца пребледня.

— Кой си ти, по дяволите? — глухо попита той.

— Не е твоя работа. Искаш ли парите?

— Зависи от това какво искаш да направя — отговори мъжът, докато се оглеждаше подобно на голям плъх, който се опитва да намери изход, притиснат в ъгъла на някой канал.

Ричард Халиуел изложи накратко какво иска.

Мексиканецът се замисли, нещо го притесняваше.

— Пет хиляди долара при доставката? — уточни той.

— В брой.

Отново замълча, преди да отговори. Пет хиляди долара щяха да му купят много жени и обилно къркане, а и щяха да затворят устата на кучката, за която се беше оженил, помисли си той ядно.

— Какво ми пука — съгласи се най-накрая. — Кога искаш първата доставка?

— Барманът ще ти предаде съобщение да се свържеш с чичо си. Това ще бъде сигнал да дойдеш тук. Инструкциите ще бъдат написани с виолетово мастило на лист хартия, залепен на дъното на тази кофа. — Халиуел посочи към кофата за боклук, която бе избрал за пощенска кутия. — Към комплекса на лабораторията има вход, който обикновено е заключен. Трябва да съобщиш времето на доставката и строго да го спазиш.

Ричард Халиуел изчака мъжът да замине с камионетката си, чак тогава свали шапката маска, а после излезе от парка пеша и в обратната посока.

Една неясна фигура, която нито Халиуел, нито мексиканецът бяха забелязали, изчака цели пет минути в далечния край на живия плет, преди също да напусне парка.

Институтът за изследване на заразни болести на армията на САЩ, Форт Детрик, Мериленд

Когато професор Имран Сайед влезе в кабинета на командира на института, острата миризма на чували със свеж пясък нахлу в ноздрите му. Не само че вратата беше засводена с прясно напълнени чували, а със струпаните до плота на писалището зелени торби предната и страничните му части приличаха на недовършена пирамида в древна Гиза.

— Свободно! — излая полковникът.

Професор Сайед влезе с едната ръка в джоба на сакото си и командата на полковника да се отпусне го изненада.

— Полковник, да не би да очаквате скорошно нападение? — попита той с усмивка, неспособен да устои на желанието да захапе военния комендант.

— Професоре, ще ви припомня повторно, че тази страна е във война. Във война, нали разбирате, и ние никога не можем да сме достатъчно подготвени. Това е строго секретна база и още утре може да се случи някой друг 11 септември — ядно избълва Васенбърг, когото забележката на професора разсея за причината да го повика в кабинета си.

— Може би затова няма да е лошо да се поговори с хора като иранския президент Ахмадинеджад или Башар ал Асад — отговори Имран вече по-сериозно, — вместо да се отнасяме към тях и техните народи като към парии и да ги заплашваме, че ще ги унищожим с бомби. Вероятно ще постигнем много по-добри резултати, ако седнем с тях на една маса и се опознаем малко по-добре. А може би ще намерим и общи цели. Човек никога не знае.

— Професоре, Иран и Сирия са част от оста на злото. Не слушахте ли речта на президента Харисън?

Не и ако мога да го избегна, помисли си Имран.

— Чембърлейн опита този номер с Хитлер и нали знаете докъде ни доведе? Ние не преговаряме с терористи и някой ден вие, професоре, и останалите учени в тази база ще трябва да оставите воденето на войни на президента и на хора като мен, защото разбираме нещо от това.