Ейдриън д'Аже - Конспирация Пекин

Внезапно пред него три пъти бързо проблесна светлина. Това беше простият, предварително уговорен сигнал, подаден от някой талибански редник. Разузнавачът на Кадир бръкна в джоба за фенерчето си и му отговори.

Халид Кадир стана и се протегна, докато охраната му се придвижваше безшумно към покритата със сняг пътека, за да продължи спускането си от планината. В далечината неясно се мержелееше проходът Кибер, оставаше им да прекосят последните райони, контролирани от талибаните.

Докоснато от слънцето, небето около планинските върхове на изток от Пешавар се оцвети в светлосиньо, а Халид Кадир и основната група навлязоха в подножието на прохода. Неколцина разузнавачи забързаха напред към Пешавар със задачата да се уверят, че нито неверниците, нито пакистанските власти ги очакват и че безопасната къща на „Ал Кайда“ действително е сигурна. Не че имаше вероятност да възникнат някакви проблеми, помисли си Халид. Талибаните и „Ал Кайда“ отдавна бяха превърнали северозападната гранична област в своя собственост, а американските неверници бяха толкова затънали в неприятности в Ирак, че бяха почнали бавно да им отстъпват Афганистан. От време на време пакистанското правителство правеше символичен жест и пращаше армията си в граничната област, така че пакистанският президент да може да заяви, че прави всичко възможно в подкрепа на войната срещу терора. Но Халид Кадир и останките от „Ал Кайда“ и талибаните винаги бяха предупреждавани навреме. А самият Халид се беше заклел пакистанското правителство да плати най-високата цена за своето предателство.

С появата на светлорозовите оттенъци по небето преди зазоряване из древните пазари, пробуждащи се за живот, започнаха да ечат първите пронизителни звуци от ауспусите на тук-тук, триколесните двутактови рикши на Пешавар. Първите тонга, конски талиги с големи гуми и невероятни товари, си запробиваха път по улиците заедно с крещящо оцветените пешаварски автобуси, бълващи облаци гъст черен пушек. Дузини просяци, някои от тях недъгави, напускаха убежищата си от кашони, готови да се изправят срещу още един ден унизителна бедност. Внезапно призивът за молитва на мюезина и ехото от виковете му пронизаха гъстите облаци дим, обгърнали стария град. Посланията към правоверните отекваха нестройно сред заобикалящите града хълмове.

„Аллах акбар! Аллах акбар!

Бог е велик! Бог е велик!

Ешхеду елля иляхе илял Аллах ешхеду енне Мухам медур расулю Аллах.

Свидетелствам, че Аллах е един, свидетелствам, че Мохамед, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е негов пратеник и раб.

Ас салаату хаирун минан маум.

Молитвата е по-добра от съня.“

Д-р Халид Кадир се дръпна встрани от телохранителите си, които започнаха да вадят молитвените си килимчета. Той постла своето върху парче камениста земя и притисна чело в него, а после се надигна до седнало положение. В края на салат-ал-феджар, ранната утринна молитва, първата от петте за деня, Кадир погледна най-напред през дясното си рамо към ангела, който записваше добрите му дела. „Ас салааму алейкум уа рахматолу. Нека мирът и Божията благословия бъдат с теб.“

После погледна през лявото си рамо към ангела, който записваше грешните му дела, които се стремеше да сведе до нула. Трите мисии срещу неверниците за предупреждение и окончателната мисия не се смятаха за грешни. В края на краищата, бяха наредени от Аллах. „Ас салааму алейкум уа рахматолу. Нека мирът и Божията благословия бъдат с теб.“

След като свърши с молитвите, д-р Кадир нави молитвеното килимче и седна, за да изчака връщането на разузнавачите. Усмихна се с благодарност, когато един мъж от неговата група се появи с очукана алуминиева чаша вдигащ пара зелен чай, а после насочи мислите си към обсъжданията с Ал Фалид. Надяваше се подготовката за всички предупредителни атаки да е напреднала. От кодираните съобщения, които си разменяха с Ал Фалид в анонимни интернет чатове, вече знаеше, че годните за плаване в океана влекачи бяха спазили графика и няколкото скъпоценни товара бяха доставени без проблеми. Разреши си мрачна усмивка. В дълбините под вечността, откъдето беше открадната вятърната мелница. Това направо щеше да подлуди неверниците.

Халиуел Тауър, Атланта

— Чък, радвам се да те видя — каза Ричард Халиуел, без да влага никакви чувства в думите си, докато водеше Болтън към кожените дивани в единия край на гигантския си офис. — Добре ли мина срещата? — попита и натисна бутона на дистанционното. След това прекоси дебелия килим до добре зареденото с напитки барче, което бавно започна да излиза от една от стените.