Дейвид Балдачи - Ден нула

— Знам я — отвърна старецът. — Един-два пъти се наложи да ползваме услугите на хората, които работеха там.

— На този лист бяха изписани числата деветдесет и две и деветдесет и четири.

— Това са атомните числа на урана и плутония.

— Да, но методът на газовата дифузия се използва само при обогатяването на уран.

— В Дрейк използвахме както уран, така и плутоний.

— Защо?

— За да получим суперядрено гориво, както вече казах. Но нямахме представа дали ще успеем. Целта беше да използваме едновременно уран и плутоний за бомба от нов тип. Пробвахме различни комбинации и концентрации, за да установим от коя конфигурация ще получим максимално силна експлозия. Казано на обикновен език, опитвахме се да създадем нещо като хибрид между артилерийски и имплозивен тип бомба, ако разбирате какво имам предвид.

— Чувал съм, че артилерийският тип е неефективен и изключва използването на плутоний — каза Пулър.

— Това бяха препятствията, които се опитвахме да преодолеем. Искахме да победим комунистите в собствената им игра.

— Споменахте, че сте се провалили.

— Да речем, че имаше грешки както в научно отношение, така и в дизайна. Крайният резултат беше затварянето на обекта.

— Това не означава ли и изнасяне на всички ядрени материали?

— Фактът, че са го запечатали с цял метър бетон, ми говори по-скоро за обратното.

— Но защо, по дяволите, са зарязали там нещо толкова опасно?

Ларимор забави отговора си с няколко секунди, после промълви:

— Мога само да изразя предположение.

— Какво е то?

— Вероятно са се опасявали от експлозия, която ще зарази огромни територии. Не останах много изненадан, като казахте, че са предпочели да запечатат обекта с бетон. В онези години го правеха постоянно. Преобладаваше мнението, че това е по-безопасно от транспортирането. Вие сигурно сте твърде млад, за да помните, но през шейсетте се случиха няколко инцидента, които буквално парализираха страната от страх. Един бомбардировач с водородна бомба на борда катастрофира в Тексас. Разбира се, тя не се взриви, защото атомните оръжия не се задействат по такъв начин. После дойдоха проблемите в плутониевия влак.

— Плутониев влак?

— Да. Военните решиха да преместят запасите си от плутоний от единия край на страната чак в другия. Влакът премина през редица гъстонаселени райони. Не се случи нищо, но журналистите научиха и за самолета, и за влака. Това докара огромни проблеми за армията. След изслушвания в Конгреса няколко генерали изгубиха звездите си. Представяте ли си какво щеше да стане, ако това се беше случило днес, при двайсет и четири часовите новинарски емисии? Но както и да е. Тогава всички се стреснаха, най-вече висшите военни. Това ме кара да предположа, че те просто са си казали: „Майната му, нека тези материали си останат там, където са“.

— Сигурно са отчели и факта, че районът е сравнително слабо населен.

— Не знам. Ако аз трябваше да взема решението, то със сигурност щеше да бъде различно.

— Мислите ли, че някой се е сетил да го ревизира?

— Едва ли. Появата на експерти на обекта неминуемо би станала достояние на медиите и правителството ще е трябвало да дава обяснения. А може би просто са се страхували от онова, което ще открият под бетонния похлупак.

— От тогава са изминали петдесет години — отбеляза Пулър. — Мислите ли, че материалите там все още са опасни?

— Периодът на полуразпад на плутоний двеста трийсет и девет е двайсет и четири хиляди години. Така че още не сме загърбили опасността.

Пулър си пое дъх, погледна към Коул и попита:

— Какво количество има там?

— Не съм сигурен. Затова ще ви отговоря по друг начин: ако са поддържали обичайното количество и то по някакъв начин се появи на открито, онова, което причинихме на японците през четирийсет и пета, ще ни се стори като детска игра. Убеден съм в едно: хората, които са взели решението материалите да останат в обекта, трябва да бъдат в затвора. Но те вероятно вече не са между живите.

— За техен късмет — добави Пулър.

— Е, какво решавате? — попита Ларимор.

— Налага се да влезем в обекта. Да имате други идеи?

— Това е цял метър бетон, синко — отвърна Ларимор. — Имате ли пневматичен чук?

— Не бива да ни чуват.

— Мислите, че някой… — Гласът на стареца пресекна.

— Не можем да пренебрегнем тази възможност, нали? Сещате ли се за нещо, което може да ни помогне?

— Имате ли възможност да копаете около периметъра?

— Всичко е покрито с метални плочи, с които ще ми бъде трудно да се справя.