Дейвид Балдачи - Ден нула

— Да.

— Това е немислимо! Взривовете могат да доведат до сериозни размествания на земните пластове, дори да се осъществяват на десетки километри от подобно място! Те са предпоставка за катастрофа!

— Знаеш ли нещо за този обект?

— Не. Тогава дори не съм бил роден.

— Но би могъл да направиш някакво предположение поради дългогодишния си опит.

В слушалката се чу дълбока въздишка.

— Ако още бях под пагон, никога не бих споделил с теб онова, което ще ти кажа… — Пауза. — Защото щяха да ме осъдят за държавна измяна… Но сега вече съм осъден, по дяволите! Преди много време бях чувал нещо за заводи за обогатяване на уран, построени предимно в отдалечени селски райони. Но това е било непосредствено след Втората световна война, когато основната цел на Америка е била да разкатае Съветския съюз. Всички заводи от онова време са били предназначени за военни цели, тоест имали са капацитет за обогатяване както на уран, така и на плутоний. Но днес вече са затворени. Или по-голямата част от тях.

— Защо?

— Остаряла и твърде скъпа техника. Тогава ядрената наука е била още в зародиш. Учените са работили на принципа проба-грешка. Като грешките са били значително повече.

— Ясно. Затварят ги, а после си прибират нещата и изчезват, нали така? — Брат му не отговори. — Боби?

— Ако ти си прибереш „нещата“ и си тръгнеш, защо ти е да покриваш всичко с купол от бетон, дебел цял метър?

— И никой не се оплаква от това? Нито местните, нито федералните власти?

— Трябва да имаш предвид и времето, Джон. Шейсетте години, лошите руснаци. Нямало е новини двайсет и четири часа в денонощието. Хората са вярвали на правителството, въпреки че това скоро е щяло да се промени благодарение на Виетнам и „Уотъргейт“. Но междувременно всичко е спокойно и местните хора решават, че нещата са наред. — Боби направи кратка пауза. — И това нещо продължава да си стърчи там, на открито?

— Нищо не стърчи на открито. Гората почти го е погълнала.

— Какво се е случило според теб?

— Най-вероятно онова, което си мислиш.

— Трябва да алармираш нагоре по веригата. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Бих го направил, но…

— Какво?

— Не съм сигурен, че мога да вярвам на своите хора.

— А има ли някой, на когото можеш да се довериш?

— Да. Но имам нужда от още една услуга.

— От мен? Аз лежа в затвора, Джон.

— Няма значение. И от там можеш да ми помогнеш. ОКР е зад мен в това разследване. Те ще ти помогнат да проявиш известна гъвкавост, дори от затвора. Имам нужда от теб, Боби. Огромна нужда.

— Само кажи какво ти трябва — бързо отвърна брат му.

Пулър се върна в дома на Коул и зачака. Позвъниха му два часа по-късно, а после дойде и обаждането, което чакаше. Когато военните искат нещо, те могат да действат наистина бързо. Особено когато имат подкрепата на министъра на отбраната.

Коул седеше насреща му в дневната и го наблюдаваше напрегнато.

Той включи телефона си.

Обаждаше се Дейвид Ларимор, полковник в оставка, който наближаваше деветдесет и живееше в Сарасота, Флорида. Той беше последната му надежда, защото в качеството си на военен инженер бе работил като надзорник на обекта в Дрейк през 60-те години на миналия век. Според сведенията на Министерството на отбраната Ларимор беше последният жив човек, работил на въпросния обект.

Гласът насреща беше тих, но стабилен. Още след първите разменени реплики Пулър се увери, че мъжът има бистър ум, неповлиян от възрастта. Дано да е такова и състоянието на паметта му, каза си той.

— Според мен военният си остава военен дори и когато свали униформата — каза Ларимор.

— И аз мисля така.

— Случайно да имате някаква връзка с Джон Боеца?

— Той ми е баща.

— Не съм имал удоволствието да служа под неговото командване, но благодарение на хора като него страната ни може да се гордее със своята армия, агент Пулър.

— Благодаря. Ще му предам думите ви.

— Обади ми се човек с две звезди на пагона. Стреснах се, макар че съм свалил униформата преди повече от трийсет години. Помоли да ви кажа всичко, което знам, но не обясни защо.

— Сложно е, сър. Но ние наистина се нуждаем от помощта ви.

— Става въпрос за Дрейк, нали? Какво искате да знаете?

— Всичко, което можете да си спомните.

— Дрейк все още е кървяща рана за мен, макар и в спомените ми.

— Ще ми кажете ли защо?

Пулър погледна към Коул, която го гледаше с огромно напрежение и сякаш всеки миг щеше да рухне. Той натисна копчето на спийкъра и остави телефона на масата.