Дейвид Балдачи - Ден нула

Беше си запазил стая в единствения мотел в района. Той се оказа доста по-мизерен от веригата „Мотел 6“, но това не му направи впечатление. Години от живота му бяха преминали в ламаринени бараки сред блатата или в пустинята, където ролята на душ изпълняваше кофа с вода, а тоалетната беше просто дупка в земята. Затова бунгалата с напукани стени му се сториха доста прилични.

Дълго звъни, преди вратата на рецепцията да се отвори. Сънливата старица с ролки на главата и размъкнат пеньоар го регистрира и го попита за целта на визитата му.

— Ваканция — обяви Пулър, докато прибираше ключа.

Старицата се ухили.

— Ама че си шегаджия — обяви със странно съскане тя, причинено от голямата дупка между предните й зъби. От нея се излъчваше миризма на никотин, чесън и салца. Една доста впечатляваща комбинация. — На всичкото отгоре си голям — добави тя, гледайки го от долу нагоре при своите сто и петдесет сантиметра.

— Къде наоколо може да се хапне? — попита Пулър.

Армейско правило номер едно: намери място за хранене.

— Зависи — отвърна старицата.

— От какво?

— От това дали искаш въглищен прах в омлета си.

— Не може да е по-зле от обеднен уран в сутрешното кафе — поклати глава Пулър. — А както виждате, все още съм на крака.

Тя се изкиска.

— В такъв случай можеш да се храниш навсякъде в този град, скъпи. Всички заведения са еднакви.

Той понечи да тръгне към изхода, но въпросът й го спря.

— Женен ли си?

— Да не си търсите мъж? — обърна се той и зърна тъмната дупка в центъра на широката й усмивка.

— Дай боже всекиму, скъпи. А сега иди да се наспиш.

Той напусна рецепцията. Сънят не влизаше в плановете му.

По време на пътуването Пулър бе направил няколко опита да се свърже с водещия разследването от местната полиция, остави му и няколко съобщения, но не получи отговор. Може би нямаше да бъдат толкова склонни към сътрудничество, колкото се надяваше шефът му. Или пък просто се бяха шашнали от четирите трупа и сложния криминален пъзел, който им се беше стоварил на главите. Което си беше разбираемо.

Мотелът представляваше правоъгълник от залепени едно до друго бунгала с вътрешен двор. На път за стаята си Пулър се натъкна на младеж, който лежеше в несвяст на тревата до автомат за пепси, близо до вратата на рецепцията. Наведе се да провери пулса му и го удари миризмата на алкохол. Остави го да лежи където си беше и пренесе багажа си в малката стая. Банята беше толкова тясна, че с разперени ръце докосваше противоположните стени.

Свари кафе от собствените си запаси в миниатюрната кафеварка, с която не се разделяше никога. Навик, придобит по време на операциите в чужбина. После седна на пода, разтвори папката и набра един предварително вкаран в джиесема номер.

— Ало? — обади се сънлив женски глас.

— Сам Коул, моля.

— На телефона.

— Сам Коул? — повтори той малко по-високо.

Гласът видимо укрепна.

— Съкратено от Саманта. Кой се обажда, по дяволите? Имате ли представа колко е часът?

Ядосана е, помисли си Пулър, вслушвайки се в мекото местно наречие.

— Три и двайсет — отвърна той. — На военен жаргон три две нула.

Настъпи продължителна пауза.

— Аха, вие сте от армията, нали?

Сега гласът прозвуча приглушено и далеч по-приятно.

— Джон Пулър от ОКР, Седемстотин и първи отряд в Куонтико, Вирджиния.

Изрецитира представянето на един дъх, както го беше правил хиляди пъти.

Представи си я седнала в леглото и се запита дали е сама. Не чу никакво мъжко мърморене, но в замяна на това долови съвсем ясно прещракването на запалка „Зипо“, последвано от дълбоко смукване и бавно изпускане на дима.

— Май не четете предупрежденията върху кутията, мис Коул — подхвърли той.

— Пред очите ми са, но пет пари не давам — отговори тя. — Защо ми звъните посред нощ, по дяволите?

— Според документите, с които разполагам, разследването на убийствата е възложено на вас. Току-що пристигам в града и имам желание да се заловя за работа. За протокола ще добавя, че през последните шест часа ви звънях четири пъти и ви оставях съобщения. Но не получих отговор.

— Бях заета. Изобщо не съм си проверявала телефона.

— Сигурен съм, че сте били заета — промърмори той, а мислено добави: „Още по-сигурен съм, че си го проверила, но не си си направила труда да се обадиш“. После си спомни за предупреждението на шефа си да се държи любезно. — Съжалявам, че ви вдигам от леглото, мис Коул. Помислих си, че може би все още сте на местопрестъплението.