Дейвид Балдачи - Ден нула

— Бях там цял ден и през по-голямата част от нощта. Едва преди час си легнах.

— Това означава, че имам доста за наваксване — рече Пулър. — Но мога да ви се обадя и по-късно.

Чу я да става от леглото. Нещо изтрополи, последвано от сподавена ругатня.

— Казах, че мога да се обадя и по-късно — повтори той. — Легнете и се наспете.

— Няма ли да млъкнеш, поне за малко?

— Какво?! — остро попита Пулър.

— Трябва да се изпикая!

Телефонът изтрака на пода. Чуха се няколко стъпки, последвани от затръшване на врата. Настъпи тишина. Изтече цяла минута. Той не си губеше времето и очите му отново зашариха по доклада.

После слушалката оживя.

— Ще се видим там точно в седем — прозвуча гласът й. — О, извинявай — в седем нула нула сутринта!

— Окей, сержант Коул. С нетърпение очаквам съвместната ни работа по случая.

— Чао! — каза тя.

Той си я представи как хвърля телефона и рухва на леглото. Допи кафето си и продължи да разлиства доклада. Трийсет минути по-късно скочи на крака и започна подготовката си за работа. Единият пистолет влезе в кобура на хълбока му, а другия затъкна отзад, на колана. След няколко опасни мисии в Близкия изток непрекъснато изпитваше чувството, че не е достатъчно въоръжен. Навлече непромокаемото яке, излезе навън и старателно заключи вратата.

Младежът край автомата за пепси беше заел седнало положение и учудено се оглеждаше.

— Май трябва да зарежеш пиячката, приятел — спря се пред него Пулър. — Или поне да припадаш някъде под покрив.

— Кой си ти, по дяволите?

— Джон Пулър. А ти?

Младежът облиза устни. Изглеждаше готов за още едно питие.

— Нямаш ли си име? — попита Пулър.

Младежът се изправи, избърса длани в дънките си и промърмори:

— Ранди Коул.

Пулър трепна от познатата фамилия, но предпочете да запази мълчание.

Ранди Коул беше хубав мъж, висок към метър и седемдесет и пет, слаб и жилав, около трийсетгодишен. Под ризата си беше пъхнал поне шест кутийки бира. Къдрава кестенява коса, правилни черти. Не носеше халка.

— В мотела ли си отседнал? — попита Пулър.

— Местен съм — отвърна Ранди. — Но ти не си.

— Знам, че не съм.

— Какво търсиш в Дрейк?

— По работа съм.

— Работа! — изсумтя Ранди. — Не ми приличаш на миньор.

— Не съм миньор.

— Тогава защо си тук?

— По работа съм — повтори Пулър с тон, който трябваше да покаже, че няма намерение да се впуска в подробности. — С кола ли си? Ще можеш ли да караш?

— Добре съм — промърмори Ранди.

— Сигурен ли си? — изгледа го Пулър. — Мога да те закарам донякъде.

— Казах, че съм добре.

След тези думи обаче залитна и се хвана за главата.

Пулър протегна ръка да му помогне.

— Не съм сигурен, че си съвсем добре — промърмори той. — Махмурлукът е гадна работа.

— Не е само махмурлук. Често имам главоболие.

— Трябва да се прегледаш.

— Ама как не. Ще се свържа с най-добрите доктори на света и ще им платя в брой.

— Пожелавам ти следващия път да имаш легло наблизо — рече Пулър.

— Понякога храстите са по-готини от леглото. Зависи с кого го споделяш, нали така?

— Да — кимна Пулър и му обърна гръб.

Потегли на запад, придържайки се към указанията на джипиеса. Но на практика се доверяваше много повече на вътрешния си компас. За миг се запита дали Ранди Коул има някаква роднинска връзка със Саманта. Ченге и пияница. И това се случва понякога.

Четирийсет минути по-късно най-после откри улицата, която му трябваше. Стигна до нея след продължително лашкане по тесни и разбити пътища, след завои в обратна посока и едно загубване. За тези четирийсет минути той успя да измине едва десетина километра. Полупланинският терен не предлагаше пряк път, а неговото малибу рядко вдигаше повече от седемдесет километра в час.

Забави ход и огледа околността. Сети се за една от максимите на ОКР.

Гледай. Слушай. Души.

Пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Започваше се.

Отново.

Пулър отби на банкета и погледна през прозореца. Това беше единственият шанс сетивата му да придобият впечатления, които нямаше да бъдат повлияни от предварителни наблюдения.

Слезе от колата и се облегна на калника. Напълни дробовете си с въздух и веднага усети миризмата на откритата мина, която беше останала на три километра зад гърба му. Чуваше далечния грохот на самосвали. Лъч на прожектор опипваше небето на запад, неизвестно защо.

Огледа се. Приборът за нощно виждане работеше безупречно, а лунната светлина и просветляващото небе осигуряваха отлична видимост, включително и за най-дребните детайли. Малки безлични порутени къщички. Детски играчки из дворовете, ръждясали пикапи на трупчета. Шарена котка се прокрадна покрай него. Уморено място. Умиращо, а може би вече мъртво. Като семейство Рейнолдс. Изтрито от лицето на земята.