Дейвид Балдачи - Ден нула

Но всичко това се виждаше, а Пулър се тревожеше от нещо, което не можеше да види.

Полицейска лента на входната врата предупреждаваше всичко живо да стои настрани. Алеята за коли беше препречена от две преобърнати кофи, също свързани с жълта лента.

Но полицията отсъстваше. От откриването на труповете бяха изминали едва четиринайсет часа, а наоколо нямаше никаква охрана. Това не беше на добро. Всъщност беше немислимо. Така можеха да изчезнат завинаги важни за разследването веществени доказателства.

Наистина нямаше желание да направи това, което се канеше да направи, но обратното би било сериозен пропуск, който щеше да провали не само неговата кариера. Измъкна джиесема си и набра цифрите, които вече беше запомнил наизуст.

Тя вдигна на второто позвъняване.

— Бог ми е свидетел, че ще те гръмна между очите, който и да си!

— Пак съм Пулър, сержант Коул.

— На теб май наистина не ти е мил животът! — кресна тя.

— Тук няма охрана.

— Къде?

— На местопрестъплението.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Паркирал съм точно пред къщата.

— Нещо бъркаш. Там дежури един от нашите хора с патрулна кола. Лично аз го изпратих.

Пулър бавно се огледа.

— Ами сигурно се е скрил в гората или е станал невидим — каза той. — Но аз мисля, че основната задача на охраната е да бъде видима .

— Мамка му! Наистина ли си там?

— Наистина.

— И няма никаква патрулка, така ли?

— Няма.

— След трийсет и пет минути съм при теб!

— Не можеш ли малко по-бързо?

— Ако карам по-бързо по тези тъмни пътища, ще се размажа в някое дърво или ще се изтъркалям в пропаст. — Тя замълча за момент и Пулър успя да долови шляпането на боси крака и скърцането на чекмеджета.

— Направи ми една услуга, Пулър. Ще можеш ли да охраняваш къщата, докато дойда? А аз ще звънна на оня мухльо, който трябваше да е там, и буквално ще му прегриза гърлото!

— Няма проблем. Труповете още ли са вътре?

— Защо питаш?

— Ако са там, бих искал да ги огледам.

— Там са.

Прекалено дълго са ги оставили на местопрестъплението, каза си Пулър, но реши да не прекалява с въпросите. В известна степен дори беше доволен, защото получаваше шанс да огледа обстановката такава, каквато я беше оставил убиецът.

— Не искам да прецакам нещата — рече на глас той. — Поръсихте ли за отпечатъци, събрахте ли улики?

— До голяма степен. Имахме намерение да продължим тази сутрин.

— Добре, ясно. Насилствено проникване ли е било?

— Не изглеждаше така.

— Значи мога да вляза през входната врата?

— Заключена е. Или поне би трябвало да бъде.

— Нищо, ще вляза.

— Пулър…

— Трийсети пет минути.

— Добре — отговори с известно закъснение тя. — Тогава ще се видим. О, и още нещо… Благодаря ти за помощта.

Пулър затвори и се огледа. Осем къщи, разположени от двете страни на задънената уличка. Всичките тъмни — нещо нормално за този час. На алеите пред тях бяха паркирани коли. Задните дворове опираха в гората.

Той извади няколко неща от багажника и ги прехвърли в една малка раница, с която не се разделяше. Прикрепи миниатюрния микрофон към ухото си, свърза го със записващото устройство на колана и нахлузи чифт светлосини латексови ръкавици. Насочи се към фасадата на къщата. Лъчът на фенерчето му освети някакви тъмни следи по чакъла. Отпечатъци от гуми, които би могла да остави колата на всеки от полицаите. Прехвърли наум хронологията на събитията.

В 14:00 пощальонът открива труповете и се обажда на полицията. Първите полицаи се появяват в 14:30. Армията е информирана десет минути по-късно. Завидна бързина. Очевидно някой от тукашните си знаеше работата. Дали беше Коул? Самият той получава съобщението в Канзас и хваща първия обратен полет. За късмет със силен попътен вятър, благодарение на който каца четирийсет минути по-рано. Кратко отбиване до квартирата му, в 18:40 вече е в ОКР. Потегля на път в 19:50. Шофира бясно и пристига в Дрейк малко след три сутринта. В момента наближаваше пет.

Пулър огледа инвалидната рампа. Матю Рейнолдс нямаше петдесет и явно бе в достатъчно добра физическа форма, след като още служеше в армията. Съпругата му беше с пет години по-млада от него, без здравословни проблеми според електронното й здравно досие. Децата — на шестнайсет и седемнайсет — също имаха чисто здравно досие. Никой от тях не бе имал нужда да използва рампата. Следователно тази къща не беше тяхна. Появили се бяха тук по други причини. Които може би им бяха стрували живота.