Джон Кларксън - Лично правосъдие

Сюзън седеше в чакалнята в края на коридора. Пушеше трети пакет „Парламент“.

Тя извади цигарата от устата си и го посрещна.

— Сега какво?

— Ще поостанеш ли при Дарил известно време?

— Да.

— Държа се чудесно с нея.

— Изпитвам истинска загриженост. Онзи шибан звяр Уекслър… Направо не е за вярване.

— Уекслър е мъртъв.

Сюзън млъкна и го зяпна.

— Ти ли го уби?

— Има ли значение кой е натиснал спусъка?

— Наистина ли е мъртъв?

— Да. Съвсем мъртъв.

— Хубаво. Радвам се, че не е между живите. Не го заслужаваше. Няма ли да ми кажеш какво се случи?

— Не.

— Добре ли е Джеймс?

— Да. Нищо му няма.

— Какво ще прави сега?

Девлин сви рамене.

— Просто ще продължи да си бъде Джеймс. Всичко свърши.

— Всичко свърши…

— Да.

— С мен също ли?

— Не, с теб не е свършило.

— Защо? Искаш да останеш и да се погрижиш за мен ли?

— Сама можеш да се грижиш за себе си.

— Наистина ли смяташ така, а?

— Да. Така смятам.

— Е, предполагам, че ще разберем.

— Предполагам, че да.

— Кога? — попита тя.

— Какво означава това „кога“?

— Кога ще разбереш дали мога да се грижа сама за себе си?

— Ти кажи.

— След шест месеца.

— Добре. Шест месеца.

— Как ще ме откриеш?

— Ще те потърся в телефонния указател.

— Под какво име? — попита Сюзън.

— Ферленгети.

Тя се усмихна и двамата се прегърнаха. Силно. После Девлин се обърна и излезе от болницата. Беше прекарал достатъчно време в болници.

Прибра се в апартамента в Сохо и телефонира в „Пасифик Рим“. Докладва на Уилям Чоу, поговориха за това как адвокатите ще се справят с разследването и се разбраха да се срещнат в Хонолулу след два дни.

Спа в продължение на петнайсет часа, почисти апартамента, събра си багажа и взе самолета до Бостън. Нае автомобил и пристигна в Тръроу в Кейп Код точно по залез-слънце. Джордж седеше на верандата на голяма дървена къща с изглед към плажа.

Мерилин и децата останаха вътре.

Джордж бе отслабнал толкова много, че кожата висеше по лицето му, но когато видя Джак, той се усмихна с разкривената си уста.

Носеше избелели джинси и стара червена риза с петна от бяла боя. Краката под леките му обувки бяха боси. Дрехите му висяха. Изглеждаше прекалено крехък, за да е големият му брат Джордж, но беше започнал да добива слънчев загар, който му придаваше здрав вид.

Двамата нежно се прегърнаха. Девлин седна до него с лице към червения залез.

— Как си, Джордж? — попита той.

Дясната половина на лицето на брат му не се движеше в пълен синхрон с лявата и думите му бяха леко провлачени.

— Ами, зная, че видът ми предизвиква съжаление, но се оправям. Всичко ще бъде наред.

— Можеш ли да ходиш нормално?

— Да, с бастуна. Трябваше ми известно време да накарам единия си крак да стъпва пред другия, но от ден на ден става все по-добре. Докторът казва, че след година няма да се забелязва абсолютно нищо, освен ако не се вгледаш съвсем отблизо.

— Джордж, ужасно съжалявам.

Брат му кимна.

— Да, зная — отвърна той. — Знаех, че ще пристигнеш тук разкаян. Вината не беше твоя, Джак. Наистина не беше.

— Не трябваше да си тръгвам и да те оставям сам, Джордж. Извинявай.

Брат му махна с ръка.

— Мерилин ми каза, че си открил кой го е направил.

— Да.

— Съобщи ли в полицията? Можеш ли да докажеш нещо?

— Всичко е уредено, Джордж.

— Какво искаш да кажеш?

— Не би трябвало да разговаряме за това, Джордж.

— И няма да ми кажеш какво си направил, така ли?

— Лекарите не искат да си мислиш за това.

— Мисля през цялото време, Джак.

— Казаха, че няма да си спомняш нищо.

— А, трябваше ми малко време да подредя нещата, но вече си спомням. Когато се свестих, не знаех нищо. Само, че съм ранен. Свестих се в онази болница и просто исках да затворя очи и отново да заспя. Исках да спя колкото мога повече и да не мисля за нищо. После, когато окончателно се събудих, просто исках да разбера какво ми е. Не можех да ходя. Не можех да сядам. Почти не можех да говоря.

Девлин гледаше Джордж и отново го обзе предишното чувство за вина. Слушаше неподвижно, докато слънцето продължаваше да се спуска по червеното небе. Не знаеше как да утеши брат си.

— Но когато дойдоха Мерилин и децата и най-после ме преместиха от онази градска болница — продължи Джордж, — започнах да идвам на себе си. Облаците се разкъсаха, нали ме разбираш? Докторът в Кънектикът ме вдигна на крака. Започнах да подреждам нещата в главата си. Спомних си всичко съвсем бързо. Спомних си онзи тип, който каза на двете огромни копелета да ме изхвърлят от бара му. Спомних си и какво направиха с мен. И оттогава насам постоянно си мисля как да ги открия. Как да накарам ченгетата или когото и да е да направи нещо по въпроса.