Джон Кларксън - Лично правосъдие

Когато освободиха Девлин и Зитър, вече беше станало ясно, че изпод килима ще се покаже много мръсотия и че много ченгета, свързани с Кели, или ще попаднат в затвора, или ще загубят работата си.

Девлин за пореден път завършваше една дълга нощ и присъстваше на още едно нюйоркско разсъмване. Докато двамата със Зитър стояха пред полицейския участък в северен Мидтаун и се сбогуваха с адвокатите си, Джеймс Пони тихо се приближи и застана до тях. Девлин му се усмихна.

— Какво правиш, нас ли чакаш? — попита той.

— Да — отвърна Пони.

Девлин се обърна към Зитър.

— Сам, това е Джеймс Пони. Той е изключително забележителна личност. Истински боец. Ако някога се нуждаеш от някой наистина добър, да знаеш, че няма равен на себе си.

Зитър стисна ръката на младежа.

— Приятно ми е.

— Добре ли си? — попита го Девлин.

Пони кимна.

— Да, благодарение на съвета ти за жилетката. — Той разкопча ризата си, за да покаже следата от куршума на Месина.

— Биячът на Уекслър ли? — мрачно попита Девлин.

— Да.

— Успя ли да избяга?

— Не.

— Мислиш ли, че ще успее да стреля по някой друг?

— Не, поне за дълго. — Пони им разказа подробностите.

Девлин го увери, че ченгетата ще заловят Месина и ще го пъхнат там, където няма да е в състояние да безпокои когото и да било за много дълго време.

— Ами Сюзън и Дарил? — попита накрая той. — Избягаха ли?

— Да.

— Добре.

Девлин погледна към Зитър и Пони.

— Много съм задължен и на двама ви.

— Адски си прав — отвърна детективът. — Почакай да ми видиш сметката.

— Знаеш какво искам да кажа, Сам. Държахте се така, като че ли Джордж е ваш брат. Като че ли аз съм ваш брат.

Пони просто кимна. Зитър сви рамене.

— Не забравяй, че мразя лошите ченгета повече от теб. Особено онзи шибан Кели. Хайде, да се ръкуваме и да се махам от тук. Не понасям сбогуването.

Тримата си стиснаха ръце. Пони и Зитър си тръгнаха заедно. Младежът вървеше леко. Детективът се тътреше с усилие. Девлин се насочи към уличния телефон на ъгъла.

Сюзън му беше оставила съобщение в „Карлайл“, без да забравя да използва името „Джонсън“. Откри я в чакалнята на травматологичното отделение в нюйоркската университетска болница.

Сюзън незабавно беше установила пълен контрол над Дарил като загрижена по-голяма сестра. Беше отвела Дарил направо в болницата.

Часове преди да пристигне Девлин, Сюзън бе събудила дежурния лекар и го беше притискала, убеждавала и молила, докато Дарил не бе приета, снимана на рентген и подготвена за операция. Лекарят вече бе готов да й обещае какво ли не, но тя го накара само да се закълне, че ще направи всичко, за да излекува ръката на Дарил.

Операцията продължи четири часа. Когато се събуди, Дарил видя, че Девлин и Сюзън стоят до леглото й и се разплака.

Девлин остана неподвижен, докато Сюзън я галеше по косата и я утешаваше.

— Всичко е наред, Дарил — постоянно й повтаряше тя, — всичко е наред. Докторът каза, че ръката ти ще се оправи. Всичко е наред.

Най-после Дарил се успокои. Девлин се приближи до леглото. Сюзън го погледна, после погледна Дарил и без да каже нищо, излезе от стаята.

— Изглеждаш уморен — рече Дарил.

— Уморен съм.

— Благодаря ти, че ме спаси.

— Благодари на Сюзън. Без нея нямаше да успея. Съжалявам, че те въвлякох. Трябваше да те скрия някъде, докато всичко свърши.

— Не. Не. Ти се опита. Предупреди ме. Просто се радвам, че ме спаси. Не можех повече да издържам.

— Всичко свърши.

— Дали онзи тип няма отново да ме безпокои?

— Не. Никога. Никога повече.

— Ами другият, който ми счупи пръста?

— Всичко свърши, Дарил.

Тя затвори очи за миг и като че ли се готвеше отново да заспи. После погледна към Девлин. Хвана ръката му и каза:

— Джак, някак си трябва да забравя всичко това. Нищо не трябва да ми напомня за него. В момента просто искам да ти кажа сбогом. Не мога да направя друго. Може би по-късно, много по-късно, но не и сега. Става ли?

Девлин сведе очи към нея, преди да отговори. Изглеждаше крехка, слаба и уязвима. Беше се сблъскала с онова, което съществуваше под приятната повърхност на обществото и не искаше повече да е част от него. Тръпката бе угаснала. Отдавна.

Той стисна здравата й ръка.

— Ще стане така, както искаш. Но не ми казвай сбогом. Ще те оставя. За колкото искаш време. Но ще се видим отново. Дължа ти прекалено много.

Дарил се усмихна, кимна, затвори очи и потъна в целебен сън. Девлин пусна ръката й и излезе от стаята.