Джон Вердън - Намисли си число

— И мен ме притесняваше това — започна Гърни, като се опитваше да прикрие раздразнението си от реакцията на Клайн. — Защо цветето не е истинско? Преди няколко минути попитах съпругата си и тя ми обясни, че цветарите не обичат да продават божури. Цветът им е твърде едър и тежък и бързо клюмва на стъблото. Човек може да си купи от разсадник, но не и по това време на годината. Така че изкуственото цвете може би е било единствената възможност да ни изпрати съобщението си. Мисля, че е било случайно — видял го е в някой магазин и му е хрумнала идеята. Харесало му е да се възползва от случая, харесала му е игривостта…

— Игривост?

— Той ни се подиграва, изпробва ни — играе игра с нас. Спомнете си бележката, оставена върху тялото на Мелъри — елате да ме хванете, ако можете. Точно такава е идеята и на обърнатите на обратно следи. Този маниак размахва съобщения пред лицата ни, които до едно тръбят: „Последвайте ме, преследвайте ме — бас ловя, че не можете да ме хванете!“.

— Добре, разбирам какво казваш. Може и да си прав. Но няма начин да свържа публично тези два случая само на основата на нечие предположение за значението на някакво пластмасово цвете. Намери ми нещо истинско — и то веднага!

След като затвори телефона, Гърни поседя до прозореца на кабинета, загледан през прозореца навън, където денят гаснеше в късния следобед. Да предположим — повтори си думите на Клайн — че цветето въобще не е божур. Гърни бе шокиран, когато осъзна колко крехка е новата му „връзка“ — и колко уверен беше в нея, колко надежди й бе възложил. Това, да не забележиш такъв очебиен недостатък на дадена теория, бе сигурен знак, че си се обвързал емоционално. Колко пъти бе повтарял на студентите по криминология от курса, който водеше в университета, да не допускат подобно нещо? А ето че сега той самият бе попаднал в същия капан. Депресиращо беше.

Прехвърляше през ума си задънените улици, в които се бе оказвал през този ден. Изтощителното упражнение продължи половин час… може би повече.

— Защо седиш там, в тъмното?

Той се обърна на стола и видя силуета на Маделайн, очертан в рамката на вратата.

— Клайн иска да открия връзки, по-конкретни и солидни от божур, който може и да не е божур — обясни той. — Казах на следователя от Бронкс няколко неща, на които да обърне внимание. Да се надяваме, че ще открие нещо.

— Ти като че ли се съмняваш?

— Ами — от една страна, имаме божура или поне това, което смятаме за божур. От друга страна, трудно можем да свържем семейства Шмит и Мелъри по някакъв начин. Надали има други две двойки, за които толкова да важи изразът „живеят в различни светове“.

— А ако става въпрос за сериен убиец и такива връзки просто няма?

— Дори серийните убийци не убиват напосоки. Жертвите им имат нещо общо — всичките са блондинки, азиатци или гейове… Имат някаква обща характеристика, която носи специално значение за убиеца. Тоест, дори Мелъри и Шмит никога да не са участвали заедно в каквото и да било, ние отново щяхме да търсим нещо общо или подобно помежду им.

— Ами ако… — започна Маделайн, но телефонът я прекъсна.

Обаждаше се Ранди Клам.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но си помислих, че ще искате да знаете. Бяхте прав. Минах с колата да навестя вдовицата и зададох въпроса, точно както ме посъветвахте да направя — спокойно и с неангажиращ тон, все едно току-що съм се сетил. Казах само „Мога ли да взема бутилката от уиски, която сте открили?“. Дори не се наложи да намесвам Господ. Проклет да съм — тя ми отвърна, по същия начин, по който я бях попитал, „В боклука е“. И така — отидохме в кухнята и там, в кофата за боклук, си кротуваше една счупена бутилка от „Четири рози“. Седя аз и я зяпам, останал без думи. Не че се учудих, че сте бил прав — не ме разбирайте погрешно — но, божичко! Не очаквах да е толкова лесно. Толкова дяволски очебийно. Е, в момента, в който си събрах мислите, я попитах как точно я е открила. Но точно в този момент цялата ситуация изведнъж й се изясни — може би защото вече не звучах така нехайно — и тя страшно се разстрои. Казах й да се успокои, да не се тревожи за това, просто да ми обясни къде е била бутилката, защото това много би ни помогнало… Може да съм я питал и нещо от рода на — защо, по дяволите, си я преместила… Не го казах по този начин, естествено, но това си помислих. И така… Погледна ме тя и знаете ли какво ми каза? Вика — Албърт така добре се справяше с проблема с пиенето. Не беше пил почти цяла година. Посещаваше сбирките на анонимните алкохолици, всичко беше наред… Така че когато видяла бутилката до него — точно до пластмасовото цвете — първото нещо, което си помислила, било, че е започнал отново да пие и е паднал върху бутилката, прерязал си е гърлото и така е умрял. Не й хрумнало веднага, че е бил убит — всъщност изобщо не й дошло на ума, докато не пристигнали ченгетата и не започнали да говорят за това. Само че преди да дойдат те, тя скрила бутилката, защото си мислела, че е неговата бутилка, а не искала никой да разбера, че отново се е подхлъзнал по пътеката на порока.