Джон Вердън - Намисли си число

— Записах го.

— Вижте какво, детектив, след като явно съм замесен по някакъв начин в тази история, ще съм ви благодарен, ако споделите с мен какво става. Или поне колкото можете да разкриете. Трябва да има някаква причина да изберат именно моята пощенска кутия!

— Сигурен ли сте, че единствено вие имате достъп до кутията?

— Дотолкова, доколкото е възможно. Но един бог знае колко пощенски служители имат такъв достъп. Или пък кой може да си е извадил дубликат, за който не зная.

— А името Ричард Карч нищо ли не ви говори?

— Нищичко. Напълно съм убеден в това. Бих запомнил подобно име.

— Добре, сър. Ще ви дам няколко номера, на които можете да ме откриете. Бих желал да ми се обадите веднага, ако се сетите за нещо, свързано с имената на тези трима души или за всеки, който би могъл да използва пощата ви. Имам и един последен въпрос. Спомняте ли си сумите на втория и третия чек?

— Лесно е да ви отговоря — бяха същите, като на първия… 289,87 долара.

Маделайн се протегна към ключа до вратата и включи една от лампите в кабинета. По време на разговора на Гърни с Дърмот здрачът бе отстъпил място на почти пълен мрак.

— Напредваш ли?

— Много! И то — благодарение на теб.

— Пралеля ми Мими имаше божури — обясни тя.

— Коя беше Мими?

— Сестрата на майката на баща ми — отговори му, без да прикрива раздразнението си, че някой, който така умело жонглира с всички детайли дори и по най-сложните разследвания, не може да запомни няколко имена на роднини. — Вечерята ти е готова.

— Ами, всъщност…

— На печката е. Не я забравяй.

— Излизаш ли?

— Да.

— Къде отиваш?

— Казах ти поне два пъти през седмицата.

— Спомням си нещо за четвъртък. Но подробностите…

— … ти се губят в момента, така ли? Нищо ново не ми казваш. Ще се видим по-късно.

— Няма ли да ми кажеш къде…

Но стъпките й вече отзвучаваха в посока задната врата. В указателя липсваше телефонния номер на Ричард Карч от „Куори Роуд“ №349 в Содъртън. След кратко проучване в интернет обаче Гърни откри име и телефон за номерата 329 и 369, които на картата бяха съседни за №349. Плътният глас, който след продължително звънене все пак вдигна телефона на 329-ти номер, отговаряше едносрично. Мъжът категорично отрече да познава когото и да било с името Карч или да знае коя от къщите на улицата му е №349, както и впрочем от колко време той самият живее в този район. Звучеше, сякаш е на път да изпадне в безсъзнание от прекомерна употреба на алкохол или наркотици, вероятно лъжеше по навик и очевидно нямаше да му бъде полезен с нищо.

Жената, живееща на номер 369 на „Куори Роуд“, беше по-разговорлива.

— Имате предвид отшелника ли? — В нейната уста епитетът прозвуча като зловеща диагноза.

— Господин Карч сам ли живее?

— Много ясно, че живее сам — освен ако не броите плъховете, които се заселват там, привлечени от боклука му! Добре че жена му избяга. Не се учудвам, че се обаждате… нали казахте, че сте полицай?

— Следовател със специални правомощия към офиса на окръжния прокурор. — Знаеше, че би трябвало да спомене и щата и окръга, но реши, че подробностите могат да бъдат допълнени по-късно.

— Какво е направил този път?

— Нищо, за което да ми е известно, но е възможно да ни е от помощ за едно разследване, така че трябва да влезем във връзка с него. Дали случайно не знаете къде работи или по кое време се връща от работа?

— Работа?! Ама вие шегувате ли се?

— Господин Карч безработен ли е?

— По-точно ще е да се каже „негоден да работи“. — В гласа й се процеждаше отрова.

— Явно си имате сериозни проблеми с него.

— Той е свиня, глупак, мръсен е, опасен е, луд е, смърди, въоръжен е до зъби — и обикновено е пиян!

— Явно не е особено приятен съсед.

— Ужасен е! Имате ли представа какво е да се опитваш да разведеш из дома си перспективен купувач, докато живеещото до вас човекоподобно, голо до кръста и засмукало поредната бира, упражнява мерника си по боклукчийската кофа?

Макар че знаеше какъв ще е отговорът, все пак реши да зададе и следващия си въпрос:

— Дали не бихте предали едно съобщение на господин Карч от мое име?

— Ама вие подигравате ли ми се!? Бих му предала единствено въже — да се обеси!

— Кога е най-вероятно да си бъде вкъщи?

— Изберете си час — който и да е. Никога не съм виждала тоя лунатик да напуска имота си.

— Случайно да се вижда номерът на къщата?

— Ха! Хич не ви и трябва номер, за да я разпознаете. Не беше завършена, когато го напусна съпругата му — и още не е. Няма фасадно покритие. Няма морава отпред, нито стъпала към вратата. Идеалната къща за едно пълно куку! И още нещо — оня, който се опита да влезе там, най-добре да си носи оръжие!