Джон Вердън - Намисли си число

— Колко далеч?

— Какво?

— Къде отиваш?

— Содъртън, Масачузетс. Три, може би четири часа.

— Тоест, няма да се върнеш преди утре по някое време.

— Надявам се да успея за закуска.

Усмивката й като че казваше „кого си мислиш, че лъжеш?“. Тръгна към вратата, после спря и седна на ръба на леглото.

— Този случай е много странен — сподели й, като този път си позволи да покаже несигурността си. — И става все по-странен с всеки изминал ден.

Тя кимна, очевидно умилостивена.

— Не смяташ, че това е обичайният тип сериен убиец, с каквито вече си се сблъсквал?

— Не е стандартната версия, в никакъв случай не.

— Твърде много контактува с жертвите?

— Да. А има също и прекалено големи различия между убитите — и като личности, и като местоположение. Типичният сериен убиец не прескача от Кетскилс до Източен Бронкс и оттам до среден Масачузетс в преследване на известни писатели, пенсионирани нощни пазачи и противни самотници.

— Трябва да имат нещо общо.

— Всичките имат пиянско минало, а уликите сочат, че убиецът се е съсредоточил именно върху това. Трябва обаче да има още нещо общо между тях — защо иначе си прави труда да избира жертви, отдалечени на стотици километри една от друга?

Замълчаха. Гърни разсеяно приглади с ръка гънките на кувертюрата помежду им. Маделайн просто го наблюдаваше, без да продумва и без да се движи. Ръцете й почиваха върху книгата.

— Най-добре да тръгвам — реши той.

— Пази се.

— Добре. — Изправи се бавно, като че имаше артрит. — Ще се видим утре сутрин.

Тя го изгледа с онова изражение, което той не можеше да опише с думи и за което дори не бе сигурен дали е добро, или лошо, макар да му беше познато до болка. Усещането бе като от физически допир в центъра на гърдите му.

Бе късно след полунощ, когато мина през последния изход на платената магистрала на Масачузетс. А минаваше 1:30 часа, когато подкара по пустата главна улица на Содъртън. След десет минути стигна до безразборно струпани на малката изровена уличка „Куори Роуд“ полицейски коли. Една от тях бе със запалена лампа, чийто пресекващ блясък осветяваше околността. Той спря до нея. В момента, в който слезе от колата си, едно раздразнено униформено ченге се появи от патрулката.

— Спри на място! Къде си мислиш, че отиваш? — Очевидно бе не само раздразнен, но и уморен.

— Гърни — тук съм да се видя с детектив Говацки.

— Защо?

— Той ме очаква.

— За какво става въпрос?!

Гърни се зачуди дали отношението му се дължи на дългия изтощителен ден, или просто си е гадняр. Той самият не търпеше да се отнасят с него по този начин.

— Става въпрос за това, че той ме помоли да дойда. Документ за самоличност искате ли?

Ченгето светна с фенерчето си право в лицето на Гърни.

— Ти кой каза, че си?

— Гърни, канцелария на окръжния прокурор, специален следовател.

— И що, мамка му, не каза веднага?

Гърни се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо мило.

— Ще предадете ли на Говацки, че съм тук?

Мъжът направи злобна физиономия и отново пропусна да отговори, след което тръгна по дългата алея към очертаното на фона на полицейските светлини местопрестъпление. Къщата изглеждаше наполовина завършена. Гърни го последва, без да чака покана.

Малко преди да стигне къщата, пътеката правеше рязък ляв завой по склона на хълма и излизаше пред приземен гараж за две коли. В момента колата вътре бе една. Първоначално Гърни си помисли, че вратите на гаража са отворени; после осъзна, че всъщност изобщо няма врати. Снегът, който покриваше алеята, продължаваше и вътре, по пода на помещението.

Ченгето, което го предвождаше, спря на прага — препречен от жълта полицейска лента — и изкрещя:

— Майк!

Отговор не последва. Полицаят сви рамене, демонстрирайки, че е направил опит, но той се е провалил и няма да се занимава повече. А после откъм двора зад къщата се чу уморен глас:

— Отзад съм.

Отново без да се колебае, Гърни се насочи натам, като внимателно заобикаляше оградения с лента участък.

— Стой извън лентата! — Предупреждението на ченгето прозвуча като последно излайване на зло куче, което току-що си подминал.

Гърни се сети за забележката на съседката за питбулите. Надяваше се, че онези от „Контрол на животните“ са ги отвели.

Когато зави зад ъгъла и видя ярко осветеното пространство, установи, че то съвсем не е „дворът“, който бе очаквал. Също като къщата и той излъчваше странна смесица между незавършеност и упадък. Един здрав мъж с оредяваща коса бе застанал на грубото стълбище, започващо от задната врата. Стъпалата все още бяха оковани в кофража си.