Джон Вердън - Намисли си число

— Хайде да слезем долу и да проверим какво си имаме тук — предложи той.

Тримата мъже се върнаха обратно в кухнята, където Говацки постави пликовете и чека върху масата. С помощта на една химикалка и пинсети, които измъкна от джоба на ризата си, той внимателно разтвори един по един разкъсаните пликове и измъкна съдържанието им. И в трите имаше стихотворения, които изглеждаха напълно еднакви с тези, които бе получил Мелъри. Първият поглед на Гърни попадна на стиховете: „Туй, което си отнел, ще върнеш/щом получиш онова, що даде…/…Ти и аз имаме среща уговорена/господин 658“.

Но онова, което най-дълго задържа вниманието му, бе чекът. Беше написан за „Х. Арибда“ и подписан с „Р. Карч“. Това очевидно бе същият чек, който Грегъри Дърмот бе върнал на Карч неосребрен. Беше на същата стойност, както и онези на Мелъри и Шмит — 289,87 долара. Името и адреса „Р. Карч, «Куори Роуд» №349, Содъртън, Масачузетс, 01055“ се намираха в горния ляв ъгъл на чека.

Р. Карч. Нещо в името безпокоеше Гърни.

Може да бе онова особено чувство, което винаги изпитваше, когато виждаше напечатаното име на починал човек. Имаше усещането, че самото име е изгубило дъха на живота, станало е по-малко, след като е било лишено от онова, което го е правело значимо. „Наистина е странно — размишляваше той — как в някакъв момент започваш да си вярваш, че си свикнал със смъртта. Дори започваш да си мислиш, че присъствието й не ти влияе вече, че е просто част от професията ти. А после я срещаш по такъв неприятен начин — в смаленото, обезсмислено име на някой мъртвец. Независимо колко се опитваш да я игнорираш, смъртта намира начини да те принуди да я забележиш. Процежда се в чувствата ти, както водата се процежда през стените на мазе.“

Може би заради това името Р. Карч му изглеждаше толкова особено. Или пък имаше друга причина?

Марк Мелъри. Албърт Шмит. Ричард Карч. Трима мъже: избрани за жертви, измъчвани психически, застреляни и след това така жестоко и многократно прободени, че главите им почти се бяха отделили от тялото. Какво бяха сторили — поотделно или може би заедно — за да провокират подобно страховито отмъщение? И беше ли изобщо отмъщение? Бележките внушаваха, че това е отмъщение. Но дали всъщност не бяха димна завеса, прикриваща някакъв доста по-практичен мотив — така, както бе предположил Родригес преди време? Все още всичко бе възможно.

Вече се зазоряваше, когато Гърни подкара колата обратно към Уолнът Кросинг. Въздухът бе натежал от миризмата на сняг. Той бе изпаднал в онова състояние, при което дълбоката умора на съзнанието се бори с нервна бдителност. Мисли и картини препускат през ума, без да имат логика, без да постигат нищо. Подобен образ бе този на чека на мъртвеца. Името „Р. Карч“ се мержелееше зад затворена врата в паметта му: нещо, което не е съвсем точно, не е на място. Приличаше на далечна звезда, която убягва на директния поглед, но би се разкрила на периферното му зрение, когато спре да я търси съзнателно.

Опита се да се съсредоточи върху други аспекти на случая, но умът му отказваше да работи последователно. Вместо това виждаше започналата да засъхва локва кръв на пода на кухнята на Карч, която бе толкова голяма, че част от нея се губеше под сянката на разнебитената маса. Той се взираше настойчиво в магистралата пред себе си в напразен опит да прогони картината. Единственото, което успя да стори, бе да я замени с подобното кърваво петно от патиото на Марк Мелъри. Това на свой ред му припомни вида на Мелъри, седнал на стола „Адирондак“, който се навежда напред и моли за закрила и избавление. Навежда се напред, моли…

Гърни почувства, че в очите му се събират сълзи и всеки момент ще рукнат, така че спря за кратка почивка. На малкия паркинг имаше само още една кола, която при това изглеждаше по-скоро изоставена, отколкото паркирана. Лицето му гореше, а ръцете му бяха ледени. Уплаши го това, че не успява да мисли логично. Това го правеше безпомощен.

Умората неведнъж се бе превръщала в леща, през която виждаше живота си като провал — провал, който бе двойно по-болезнен, заради професионалните похвали, с които го отрупваха. Знанието, че е просто номер, който му погаждаше изтощеното съзнание, не го правеше по-малко убедителен. Доказателствата се редяха като мъчителна молитва. Като детектив не бе успял да помогне на Марк Мелъри. Като съпруг бе разочаровал Карън, а сега същото се случваше и с Маделайн. Като баща бе предал Дани, а сега разочароваше и Кайл.