Джон Вердън - Намисли си число

Но мозъкът му си имаше граници — така че след още половин час от това мъчение, просто се изключи. Гърни потъна в кратък възстановителен сън. Не беше сигурен колко време е продължил, почти със сигурност по-малко от час, но когато се събуди, емоционалният трус бе отминал и на негово място се бе настанила кристална яснота. Освен това се бе сдобил и със схванат врат, но това бе ниска цена за полученото.

Може би защото сега се бе освободило място за него, в ума му започна да се оформя нова представа за загадката на пощенската кутия в Уичърли. В действителност нито една от двете първоначални хипотези не бе изглеждала задоволителна. Нито тази, че жертвите погрешно са насочени да изпратят чековете си в сбъркана пощенска кутия (силно съмнително, като се има предвид вниманието, което извършителят обръщаше и на най-малката подробност); нито втората — че пощенската кутия е правилната, но нещо се е объркало и съответно е станало възможно Дърмот да получи и съвсем невинно да върне чековете, преди убиецът да успее да ги вземе.

Сега Гърни видя и трето възможно обяснение. Каза си — нека предположим, че това бе правилната кутия и нищо не се бе объркало. Второ предположение — че причината да се поискат чековете е различна от това да бъдат осребрени. Че същевременно убиецът бе успял по някакъв начин да си осигури достъп до кутията, да отвори пликовете, да направи копия на чековете и след това да ги запечата и отново да ги върне в кутията, преди Дърмот да е стигнал до тях.

А ако този сценарий бе по-близо до истината — ако убиецът в действителност използваше пощенската кутия на Дърмот за собствените си цели — това разкриваше множество нови възможности. Гърни можеше да комуникира директно с убиеца. Допреди малко бе потънал в дълбоко униние и бе напълно объркан. Още повече, това предположение бе чисто хипотетично. Независимо от това мисълта така го въодушеви, че изминаха няколко минути, преди да осъзнае, че е потеглил от паркинга и в момента шофира към дома си със 130 километра в час.

Маделайн бе излязла. Той остави ключовете и портмонето си на кухненската маса и взе бележката, която лежеше на нея. Почеркът бе на Маделайн — познат, забързан, изчистен. Самото послание, както обикновено, бе сбито и разгадаването му представляваше истинско предизвикателство: „Отивам на йога, 9:00 сутринта. Ще се върна преди бурята. 5 съобщения. Рибата камбала 12 12 Flounder — Флаундър — камбала. — Б.пр ли е?“.

Каква буря?

Каква риба?

Искаше да отиде до кабинета си и да прослуша петте съобщения на телефонния секретар, за които предположи, че говори тя. Имаше обаче нещо много по-спешно, което искаше да свърши първо. Идеята, че може да пише на убиеца — да му изпрати бележка чрез пощенската кутия на Дърмот — бе предизвикала у него неистово желание да го стори. Усещаше, че планът е несигурен — предположение, почиващо върху предположения — но имаше огромна притегателна сила. Шансът наистина да направи нещо беше вълнуващ. Особено сравнен с нервното разочарование, което го бе обзело заради проблемите с разследването и засилващото се зловещо усещане, че напредъкът им е част от плановете на врага. Колкото и да бе импулсивно и безразсъдно подобно действие, възможността да метне граната в окопа, където може би се скатаваше неприятелят, бе неустоима. Единственото, което му оставаше да стори, бе да изработи „бомбата“.

Наистина трябваше да си изслуша съобщенията. Може би имаше нещо важно, нещо много спешно. Тръгна към кабинета. Но в ума му изникна едно изречение… Не можеше да си позволи да го забрави, защото бе римуван куплет, идеалното начало на обръщението му към убиеца. Той въодушевено грабна бележника и химикалката, оставени на масата от Маделайн, и започна да пише. След петнайсет минути положи химикалката встрани и зачете осемте стиха, изписани с красив и изискан почерк:

Доволен, той почисти от хартията възможните отпечатъци. Усещането бе странно — нещо нередно и мрачно — но той прогони чувството, намери плик и го надписа до Х. Арибда. Пощенският адрес под името бе на кутията на Дърмот в Уичърли, Кънектикът.