Джон Вердън - Намисли си число

— Божичко, внимавай с пръстите! — Викът му изразяваше повече гняв, отколкото загриженост.

Тя все още притискаше острия ръб на ножа към дъската за рязане, когато го погледна с любопитство.

— И така, какво всъщност се случи днес? — попита тя, като с тези прости думи върна разговора в началото му, преди да се отклони към неприятните теми.

— Разочарование, предполагам. Всъщност нямам представа.

Той отиде до хладилника, извади една бутилка „Хайнекен“ отвори я и я постави на масата в нишата до френските прозорци, където закусваха. След това свали якето си, окачи го на облегалката на единия стол и седна.

— Искаш да знаеш какво се случи? Ще ти разкажа. По искане на един детектив от нюйоркската полиция със смешното име Ранди Клам 10 10 Клам — вид мида; означава и мълчалив, затворен човек. — Б.пр , шофирах цели три часа до една тъжна малка къща в Бронкс, където един безработен мъж е бил намушкан в гърлото.

— Защо ти се е обадил?

— Ааа! Добър въпрос. Явно детектив Клам е чул за убийството тук, в Пиъни. Заради сходствата в метода решил да се обади на полицията в Пиъни. Оттам го препратили към регионалния център на щатската полиция, те пък предали на капитана, отговарящ за случая — един дребен идиот с навика да целува задници. Казва се Родригес и мозъкът му е точно толкова голям, колкото да успее да разпознае фалшивата следа, когато я види.

— Така че го препратил към теб?

— Към окръжния прокурор, като му е било ясно, че той директно ще ми го прехвърли.

Маделайн не каза нищо, но въпросът в очите й бе очевиден.

— Дааа, знаех, че следата е несигурна. В онази част на света да те намушкат с нож е просто форма на спор. Но поради някаква причина реших, че може да открия нещо, което свързва двата случая.

— Но нямаше нищо?

— Не. За известно време звучеше обещаващо. Вдовицата като че криеше нещо. Най-накрая призна, че нарушила целостта на местопрестъплението. На пода имало едно цвете, което съпругът й явно бил донесъл за нея. Тя се страхувала, че лабораторните техници ще го отнесат, а искала да го задържи, което е напълно разбираемо. Затова го взела и го поставила във ваза. Край на историята.

— Надявал си се да признае, че е прикрила следите, оставени в снега, или е прибрала някъде бял градински стол?

— Нещо такова. Но се оказа само едно изкуствено цвете.

— Пластмасово?

— Пластмасово. — Той отпи дълга, бавна глътка бира. — Не е особено изискан подарък, предполагам.

— Всъщност въобще не е подарък — убедено го поправи тя.

— Какво имаш предвид?

— Истинските цветя могат да са подарък — и почти винаги са, нали така? Изкуствените цветя са нещо друго.

— Какво?

— Бих ги нарекла украса за дома, нещо за домакинството. Един мъж не би подарил на жена си изкуствено цвете. Все едно да й купи за подарък тапети с цветни мотиви.

— Какво точно ми казваш?

— Не съм сигурна. Но ако тази жена е открила пластмасово цвете на местопрестъплението и е сметнала, че съпругът й го е донесъл за нея, смятам, че греши.

— А откъде мислиш се е взело тогава?

— Нямам представа.

— Тя изглеждаше напълно убедена, че го е донесъл като подарък за нея.

— Нормално е да й се иска да е така, нали?

— Може би. Но ако той не го е донесъл в къщата и при положение, че и синът е бил навън с нея през цялата вечер, това би означавало, че убиецът е възможен източник.

— Предполагам — съгласи се Маделайн, но интересът й очевидно бе намалял.

Гърни знаеше, че тя категорично тегли черта между разбирането на това, какво би сторил един реален човек при определени обстоятелства, и нещо толкова хипотетично като евентуалния източник на даден предмет в някаква си стая. Той усети, че е прекосил тази линия, но въпреки това продължи да настоява:

— И защо убиецът би оставил цвете до жертвата си?

— Какво цвете беше?

Да, наистина можеше да разчита на нея да поиска повече подробности — така въпросът ставаше по-конкретен и реален.

— Не съм сигурен. Знам какво не беше. Не беше роза, нито карамфил, не беше и далия. Но някак приличаше на всички тях.

— Как?

— Ами, първо ми напомни на роза, само че беше по-голямо, с много повече венчелистчета и по-гъсто разположени. Беше с големината на едър карамфил или далия, но пък отделните венчелистчета бяха по-широки от техните — приличаха на къдрави листенца на роза. Хващаше окото, едно такова… ефектно цвете.

За пръв път, откакто се бе върнал вкъщи, лицето на Маделайн се оживи от истински интерес.