Джон Вердън - Намисли си число

— Няма защо да сядаме — заяви Клам. — Няма да се бавим.

— Албърт обичаше спорта — спомена госпожа Шмит, която се взираше безизразно в огромния телевизор.

На лявата стена на стаята имаше извит свод, зад който се виждаха три врати. Зад едната от тях се разпознаваха специфичните звуци от битка. Някой играеше видеоигра.

— Това е Джона. Джона е синът ми. Там е стаята му.

Гърни попита на колко е години.

— На дванайсет. В някои отношения е по-възрастен, в някои — по млад — добави тя, сякаш тази мисъл й бе хрумнала за пръв път.

— С вас ли беше? — поиска да разбере Гърни.

— Какво имате предвид — „с мен“? — попита тя, а тонът й накара Гърни да потръпне.

— Имам предвид — обясни той, като се опитваше да не разкрива чрез интонацията си как точно се чувства, — дали е бил с вас на религиозната служба, която сте посетили през нощта, когато е бил убит съпругът ви?

— Той прие Исус Христос за свой Господар и Спасител.

— Означава ли това, че е бил с вас?

— Да. Казах това на другия полицай.

Гърни се усмихна със съчувствие.

— Понякога е полезно да повторим тези неща.

Тя кимна, като че демонстрираше пълното си съгласие, и повтори:

— Той прие Исус Христос.

— Съпругът ви беше ли приел Исус Христос?

— Вярвам, че е така.

— Не сте ли сигурна?

Тя силно стисна очи, сякаш отговорът се намираше от вътрешната страна на клепачите й. После каза:

— Сатаната е могъщ и измамни са пътищата му.

— Наистина са измамни — съгласи се Гърни. Той леко избута масичката за кафе с вазата отгоре й, така че да увеличи разстоянието между нея и дивана. След това я заобиколи и седна на ръба й. Отдавна беше разбрал, че най-добрият начин да говориш с някого, който се изразява по този начин, е да влезеш в тона му — дори и да нямаш представа накъде води разговорът.

— Измамни и ужасяващи — каза отново, като я наблюдаваше внимателно.

— „Бог е мой пастир — произнесе тя, — няма да остана в нужда.“

— Амин.

Клам се прокашля и помести краката си.

— Кажете ми — продължи Гърни, — кои бяха пътищата, по които Сатаната се опита да подмами Албърт?

— Преследваше той праведните хора! — извика тя с изненадваща настойчивост. — Защото грешните са вече в неговата власт…

— А Албърт беше праведен, така ли?

— Джона! — изкрещя тя още по-силно, надигна се от кушетката и с изненадваща скорост се придвижи под арката вляво до една от вратите. Започна да блъска с длан по нея. — Отвори вратата! Веднага! Отвори вратата!

— Какво, по дяволите… — започна Клам.

— Казах веднага, Джона!

Ключалката щракна и вратата се отвори наполовина. В рамката й се появи едно прекалено пълно момче, което притеснително много приличаше на майката — от размерите чак до разфокусирания поглед на детската си физиономия. Гърни се зачуди дали е нещо наследствено, или се дължи на приемани медикаменти. Може би и двете. Късата коса на момчето бе боядисана в чисто бяло.

— Казвала съм ти да не заключваш вратата, когато съм си вкъщи! И изключи звука на това нещо! Имам чувството, че убиват някого там! — Ако някой от тях се усети колко странно прозвуча този коментар, предвид обстоятелствата, то не го показа.

Момчето погледна към Гърни и Клам без интерес. Няма съмнение, помисли си Гърни, че това е едно от онези семейства, които са толкова свикнали с намесата на социалните работници, че непознати представители на властите не им правят впечатление.

Момчето насочи поглед отново към майка си.

— Сега може ли да си получа сладоледената близалка?

— Знаеш, че не може. Дръж звука изключен или няма да ти я дам изобщо!

— Ще си я взема — равнодушно отвърна то и тресна вратата пред лицето й.

Тя се върна във всекидневната и седна обратно на дивана.

— Съсипан е от смъртта на Албърт.

— Госпожо Шмит — подхвана я Клам с характерния си тон, който сякаш казваше „да минем направо на въпроса“, — детектив Гърни трябва да ви зададе няколко въпроса.

— Не е ли смешно това съвпадение? Имам леля, която се казва Бърни. Точно днес сутринта се бях сетила за нея.

— Гърни, не Бърни — поправи я Клам.

— Но е близко, нали? — Очите й доволно проблеснаха заради подобното звучене.

— Госпожо Шмит — започна Гърни, — да ви е казвал съпругът ви през изминалия месец, че нещо го безпокои?

— Албърт никога не се безпокоеше.

— Да е бил променен по някакъв начин?

— Албърт винаги си е бил същият.

Гърни подозираше, че това възприятие на нещата може да се дължи по-скоро на смекчаващия и замъгляващ ефект на лекарствата й, отколкото на реалното поведение на Албърт.