Джон Вердън - Намисли си число

Мразеше Бронкс. Мразеше всичко в Бронкс — от разкривените изкорубени тротоари до обгорелите скелети на откраднатите коли. Мразеше крещящите билбордове, настойчиво рекламиращи своите бягства за „четири дена, три нощи“ до Лас Вегас. Мразеше миризмата — смесената смрад от изпарения на дизелови двигатели, прахоляк и кал, смола и мъртва риба, с подмолно промъкваща се нотка на нещо метално. А дори повече от онова, което виждаше, мразеше спомена от детството, който нахлуваше в ума му всеки път, когато се връщаше в Бронкс. Спомена за отвратителните подковообразни раци, с техните праисторически брони и подобни на копия опашки, които се спотайваха в тинестите плитчини на залива Уестчестър.

Загуби половин час в пълзене до последния изход на задръстената автострада. Почувства се силно облекчен, когато успя да преодолее и оставащите няколко блока до мястото на уговорената среща — паркинга на църквата „Холи Сейнтс“. Паркингът бе заобиколен от метална ограда, на която висеше знак, предупреждаващ, че паркирането е позволено само на божии служители и лица, заети с църковни дела.

Нямаше никого, освен един безличен шевролет седан, до който млад мъж с модерно пригладена с гел къса коса говореше по мобилен телефон. Когато Гърни паркира колата си от другата страна на шевролета, мъжът приключи разговора и закачи телефона на колана си. Ситният дъжд, който не бе спрял да ръми през цялата сутрин, докато бе пътувал насам, сега бе отслабнал до почти невидима фина мъгла. Когато излезе обаче от колата, той отново започна да боцка челото му със студените си пръски. Може би младият мъж също го чувстваше и това обясняваше изражението му на тревожно неудобство.

— Детектив Гърни?

— Дейв — поправи го Гърни и протегна ръка.

— Ранди Клам. Благодаря ви, че си направихте труда да дойдете. Надявам се да не ви загубя времето. Просто се опитвам да покрия всички бази, а пък сега имаме този откачен МО 9 9 МО — модус операнди, начин на действие. — Б.пр. — изглежда точно като случая, върху който работите вие, момчета. Може да не е свързано със същия човек, който е убил някакъв важен гуру във вашата част на щата, а тук безработен нощен пазач от Бронкс — но всичките тия прободни рани в гърлото — просто не можех да си го избия от главата. Човек развива усет за тези неща, знаете какво имам предвид, нали?

Гърни се зачуди дали стремителното темпо, с което говореше Клам, се подклажда от кофеин, кокаин, напрежението от работата, или просто неговата лична пружина бе навита така.

— Искам да кажа — дванайсет прободни рани в гърлото… не е толкова обичайно. Възможно е да има други връзки между случаите, които да открием. Можеше просто да си разменим докладите, но си помислих, че ако дойдете тук, на местопрестъплението, ако говорите със съпругата на жертвата, е възможно да видите нещо или да попитате за нещо, което не би ви хрумнало, ако не сте тук. На това се надявах. Тоест, надявам се да излезе нещо. И че не ви губя времето.

— Забави малко, синко. Нека ти кажа нещо. Дойдох дотук, защото изглеждаше логично да го направя. Искаш да провериш всички възможности — също и аз. Най-лошият вариант е да елиминираме поне една от тези възможности, а това не е загуба на време, а част от работата ни. Така че не се притеснявай за идването ми.

— Благодаря ви, сър, просто имах предвид, че сте шофирали дълго. Наистина го оценявам. — Гласът и маниерът на говорене на Клам леко се бяха успокоили. Все още изглеждаше нервен и готов всеки момент да се втурне на пълни обороти отново, но поне не бе прекалено.

— А като заговорихме за време — взе думата Гърни, — мисля, че моментът е подходящ да ме заведеш на местопрестъплението.

— Да, да, идеално. По-добре си оставете колата тук, елате в моята. Къщата на жертвата е в едно сбутано малко районче, а на някои от улиците на човек му остават едва по пет сантиметра от двете страни на колата, толкова е тясно.

— Звучи като „Флаундър Бийч“.

— Чували сте за „Флаундър Бийч“?

Гърни кимна. Беше ходил веднъж като тийнейджър на рождения ден на момиче, което бе приятелка на момичето, с което ходеше сериозно по онова време.

— А откъде? — поинтересува се Клам, докато завиваше от паркинга в посока, обратна на главния път.

— Израснах недалеч оттук — на Сити Айлънд.

— Вярно ли?! Мислех, че сте от северната част на щата.

— Понастоящем — отвърна Гърни.

Чу колко временно звучи изразът, който бе избрал и осъзна, че не трябва да използва точно него пред Маделайн.