Джон Вердън - Намисли си число

— Изумрудената къщичка бе създадена от мен и аз изцяло отговарям за нея. Господин Плъмстоун отговаря за Пчеларската къща, включително за несполучливото й декориране.

— Моля?

— Темата на Къщата на пчелите е илюстрираната история на пчеларството — отглеждане, факти и така нататък, все неща, които могат да отегчат човек до смърт. Нужно ли е да продължавам?

— Последен въпрос, сър. Записани ли са името и адресът на орнитолога в книгата ви за гости?

— Имам името и адреса, които ми даде. Като се вземе предвид кражбата, силно се съмнявам в автентичността им.

— Най-добре ще е да погледна лично и да си ги препиша за всеки случай.

— О, няма нужда да търсите на регистратурата. И сега виждам написаното с идеална болезнена яснота. Господин и госпожа — странен начин за един джентълмен да описва себе си и майка си, не мислите ли? — господин и госпожа Сцила. Адресът бе пощенска кутия в Уичърли, Кънектикът. Мога да ви дам дори и номера на кутията.

Гърни стоеше на прекрасно поддържания паркинг. Току-що бе приключил с обаждането си до БКР, с което бе изискал по възможно най-бързия начин да се изпрати екип за събиране на улики до „Лаврите“. Точно прибираше мобилния телефон в джоба си, когато той звънна. Отново се обаждаше Елън Ракоф. Най-напред й съобщи за двойката Сцила и странната кражба, за да предаде новините на Клайн. После я попита защо се обажда. Тя му даде един телефонен номер.

— Това е един детектив от отдел „Убийства“ от Бронкс, който иска да говори с вас във връзка със случай, по който работи.

— Иска да говори с мен?

— Иска да говори с някой, свързан със случая Мелъри. Прочел е за него във вестника. Обадил се в полицейското управление в Пиъни, оттам го прехвърлили на БКР, които го насочили към капитан Родригес, който го препратил към окръжния прокурор, а пък той — към вас. Казва се детектив Клам, Ранди Клам.

— Това да не е някаква шега?

— Няма откъде да знам.

— Колко информация е предоставил за собствения си случай?

— Никаква. Знаете добре какви са ченгетата. Най-вече искал подробности за нашия случай.

Гърни набра номера. Отсреща вдигнаха още на първото позвъняване.

— Клам.

— Дейв Гърни, в отговор на вашето обаждане. От името на окръжния проку…

— Да, сър, знам. Оценявам бързата ви реакция.

Макар да не бе подкрепена от никакви реални факти, в ума на Гърни се оформи ясна представа за полицая отсреща: мислеше бързо, говореше бързо, правеше по няколко неща едновременно. И вероятно, ако бе имал по-добри връзки, щеше да завърши военната академия в Уест Пойнт, вместо полицейската.

— Разбрах, че вие се занимавате с убийството на Мелъри — отсечено и забързано продължи младежкият глас.

— Правилно.

— Многократни прободни рани в гърлото на жертвата?

— Правилно.

— Причината за обаждането ми е подобно убийство тук долу. Искаме да отхвърлим възможността за връзка между двете.

— Под „подобно“, разбирате…

— Многобройните — в гърлото.

— Помня, че според статистиката за намушканите в Бронкс става въпрос за над хиляда случая на година. Не потърсихте ли свързани случаи по-близо до дома?

— Търсим. Но досега вашият случай е единственият, при който има повече от дузина рани в една част на тялото.

— Какво мога да направя за вас?

— Зависи какво ще сте склонен да сторите. Мисля си, че ще е полезно и за двама ни, ако успеете да дойдете тук за ден — да огледате местопрестъплението, да разпитате вдовицата, да зададете някои въпроси и да видите дали нещо няма да ви направи впечатление.

Това бе определението за „далечен изстрел“. Той самият обаче рядко се бе прицелвал чак толкова далече, с такава слаба и несигурна следа, през всичките си години в нюйоркската полиция. Същевременно за Дейв Гърни бе органически невъзможно да игнорира дадена възможност, колкото и необоснована да е тя.

Така че се съгласи да се срещне с детектив Клам в Бронкс на следващата утрин.

Младият мъж се облегна назад на възхитително меките възглавници, подпрени на таблата, и ведро се усмихна към екрана на лаптопа си.

— Къде е малкото ми пат-патенце? — запита възрастната жена на леглото до него.

— В щастливото си легълце, планира как чудовищата да умрат.

— Стихотворение ли пишеш?

— Да, майко.